Но тя мрази бокса, казвам си. Защо й е тогава да идва? Пак въпроси. Наистина ли ще дойде само за да ме гледа?
Виденията са навсякъде.
А отговорите ги няма.
И все пак в тишината на нощта Руб казва нещо. Нещо странно, което разбирам едва след време.
— Знаеш ли, Кам, разсъждавах над това и ще ти кажа, че твоите пари ми харесват повече от моите.
А аз лежа в леглото си и мисля, но не казвам нищо. Само мисля.
13
Понякога ми се иска да имах по-добри юмруци. По-бързи, по-пъргави ръце и по-силни рамене. Обикновено мисля за тези неща в леглото, но днес съм в съблекалнята и чакам да ме извикат. Не знам. Просто искам да бъда страхотен. Искам да мога да вървя през тълпата и да се качвам на ринга, за да спечеля, а не просто за да се бия.
— Камерън.
Искам да мога да погледна противника си в очите и да му кажа, че ще го убия.
— Камерън.
Искам да мога да стоя над него и да му казвам да стане.
— Камерън!
Руб най-сетне успява да стигне до мен. Удря ме по рамото, за да се вклини в мислите ми. Аз продължавам да седя в шушляковото си яке и да треперя. Ръкавиците висят от ръцете ми като мъртъв товар и имам чувството, че се разпадам.
— Ти ще се биеш ли, или какво? — разтърсва ме Руб.
Тя е там, мисля си, и за пръв път го казвам на глас. Тихо.
— Тя е там, Руб.
Той се вглежда втренчено в мен и се чуди за кого говоря.
— Тя е там — повтарям.
— Кой?
— Стеф, сещаш ли се?
— Кой?
Не, няма смисъл! — простенвам вътрешно.
А на глас казвам тихо:
— Стеф от надбягванията.
— И какво от това?
Той вече е бесен и е на път да ме сграбчи и да ме изхвърли навън, в тълпата.
— Ами всичко. — Седя и говоря. И сякаш не съм там. Нямам сили да помръдна. — Видях я преди няколко минути, когато надникнах през вратата.
Руб се обръща и прави няколко крачки.
— Боже мили! — Прави рязък завой и се връща. Вече е спокоен. — Ставай и тръгвай!
— Добре. — Но не помръдвам.
— Излизай! — Все още говори спокойно.
— Добре.
Знам, че трябва.
Изправям се. Вратата се отваря и аз излизам в тълпата. Тълпа, в която всички лица са еднакви. Едно лице, нейното. На Стефани.
Всичко е размазано.
Всичко е пълна бъркотия.
Крещящият Пери.
Съдията.
Действайте чисто, момчета. Честен бой.
Добре.
Направи го.
Не падай.
Ако паднеш, стани.
Гонгът, юмруците, боят. Започва се и първият рунд е смърт. Вторият е ковчегът. Третият е погребението.
Противникът ми не е кой знае какъв боксьор, но мен днес ме няма. Не съм способен да се бия. Толкова съм уплашен да не загубя, че съм се примирил. Предал съм се предварително, дори не правя опит, защото това само ще влоши нещата.
— Ставай! — крещи Руб първия път, когато падам, и гласът му достига до мен като в сън. Успявам някак да се изправя.
Втория път само погледът му успява да ме вдигне. Краката ме болят и се преплитат, когато залитам и увисвам на въжетата.
Третия път я виждам. Виждам я и всичко друго изчезва. Останалата част от тълпата се стапя и само Стефани е там и ме гледа. Залата е празна, няма никой, освен нея. Очите й излъчват красота, а тялото й ме кара да се хвърля към нея в отчаян опит да ми помогне да се изправя.
— Ходя само защото кучетата са красиви — чувам гласа й.
Какви странни думи, мисля си, и осъзнавам, че го е казала вчера. Днес стои безмълвна и ме гледа със стиснати, сериозни устни, докато се мъча да се изправя.
Чак в четвъртия рунд започвам да се бия. Изправям се.
Отбягвам ударите на другия и сам успявам да нанеса няколко. Кръвта залива гърдите и корема ми и започва да се просмуква в гащетата.
Кучешка кръв. На красиво куче?
Кой знае, защото в петия рунд падам в нокаут и не просто не успявам да стана, а губя съзнание.
Докато съм в несвяст, тя ме изпълва.
Двамата сме на надбягванията, само ние на цялата трибуна, и тя ме целува. Притиска се до мен и вкусът й е толкова хубав. Непоносимо е. Едната ми ръка нежно докосва лицето й, другата нервно стиска яката на блузата й. Устните й са върху моите, а ръката й се плъзга по гърдите ми, бавно и леко. Нежно, много нежно.
Устните й.
Бедрата й.
Пулсът й, вътре в моя. Туптящ толкова нежно, толкова леко.
Толкова…
— Леко — чувам гласа на Руб. — По-нежно.
По дяволите, буден съм. Буден и засрамен.
Малко по-късно отново съм на крака, но съм притиснат между Руб и Бронята, който е прескочил въжетата, за да ни помогне.
— Добре ли си, малкият? — пита той.