— Да — излъгвам. — Добре съм.
Двамата с Руб ми помагат да изляза от ринга.
Вече е по-тъмно и ми е трудно да виждам. Днес от мен струи срам под светлината на флуоресцентните лампи, които дерат очите ми и ме ослепяват.
Извън ринга спирам. Така трябва.
— Какво? — пита Руб. — Какво има? Хайде, трябва да те заведем в стаята.
— Не — казвам. — Трябва да стигна сам.
Руб се взира вътре в мен и нещо се случва. Ръката му се отпуска и той кима така усърдно, че дори му отвръщам. Някакво чувство ме сграбчва, надига се в мен и аз тръгвам.
Тръгваме всички.
Вървя с Руб и Бронята от двете ми страни, а тълпата се е смълчала. Кръвта засъхва върху кожата ми. Краката ми се движат напред. Още веднъж. И още веднъж. Продължавай да вървиш, казвам си. Горе главата. Горе главата, повтарям си, но краката са най-важни. Не падай.
Няма ръкопляскания.
Само хора, които гледат.
Само Стефани там някъде, която гледа.
Само гордите очи на Руб, който върви до мен…
— Вратата — казва той и Пери я отваря, когато стигаме до нея. От другата страна падам отново, гълтам кръвта си и се обръщам по гръб, за да се озъбя в усмивка към тавана. Той се срива отгоре ми и ме смазва, после се издига нагоре и пак се срутва върху мен.
— Руб — повиквам го, но той е на километри разстояние. — Руб! — крещя. — Руб, тук ли си?
— Тук съм, брат ми.
Брат ми.
— Благодаря, Руб — казвам. — Благодаря. Всичко е наред, брат ми.
Отново „брат ми“. И пак с усмивка.
— Спечелих ли? — питам, защото вече не чувствам нищо. С пода сме едно цяло.
— Не, човече — честно отвръща той. — Много зле те подредиха.
— Сериозно ли?
— Сериозно.
Полека-лека идвам на себе си. Почиствам кръвта и гледам мача на Руб през процепа на вратата. Сега, когато мен ме няма, Бронята е заел мястото ми в ъгъла на брат ми, макар че той няма нужда от него. Виждам Стефани, която се люшка заедно с публиката и вижда как Руб праща противника си в нокдаун във втория рунд. Виждам усмивката й. Красива усмивка, но не е онази от хиподрума. Не е за мен. Бях потънал в тези очи. Бях се изгубил в небето им. А сега съм тук и си припомням, че тя всъщност не обича бокса…
Мачът приключва същия този рунд.
С момичето е свършено две минути по-късно.
Свършено е, когато Руб минава покрай нея и тя му казва нещо. Руб кима. Това ме кара да се чудя дали го пита как е Камерън. Дали иска да види мен?
Работата е там, че знам. Тези очи не може да са за мен.
Или може?
Скоро ще разберем, защото по време на следващия мач Руб излиза през задната врата и аз се вслушвам. Сигурен съм, че говори с нея. Със Стефани.
Близо съм. Твърде близо, но не мога да се сдържа. Трябва да чуя. Гласът на Руб е пръв.
— Искаш да разбереш дали брат ми е добре, нали?
Мълчание.
— Е, това ли искаш да знаеш?
— Той добре ли е?
Аз съм в гласа й за миг, оставям се той да ме обгърне, да ме залюлее, докато Руб не поставя нещата на мястото им. И го прави без заобикалки.
— Не ти пука, нали?
— Разбира се, че ми пука!
— Не, не ти пука. — Той вече го е решил. — Дошла си заради мен, нали? — Мълчание. — Нали?
— Не, аз…
— Виж какво, някъде навън има умни момичета, но не и тук. Те не идват тук с мен, за да го направим до стената, защото си въобразяват, че съм корав, силен и печен! — Усещам колко е ядосан. — Няма начин. Те са си у дома и си мечтаят за някой Камерън! Мечтаят си за брат ми!
Гласът й ме зашлевя.
— Камерън е неудачник.
Зашлевя ме болезнено.
— Да, но знаеш ли какво? — продължава Руб. — Той е неудачник, който те изпрати до вас вчера, докато на мен не ми пукаше. Не ми пукаше, че могат да те пребият или да те изнасилят! — Гласът му се стоварва отгоре й като юмручни удари, усещам го. — Но Камерън, брат ми, умираше да ти достави удоволствие и да е добър с теб. — Тя вече е притисната в ъгъла. — И щеше да бъде, повярвай ми. Щеше да се бие до кръв за теб, макар и не с юмруци. Това разбираш ли го?
Мълчание.
Руб, Стеф, вратата и аз.
— Така че ако искаш да го направиш тук с мен, давай — продължава да я мачка Руб. — С теб сме си лика-прилика, но него не го заслужаваш. Ти не заслужаваш брат ми…
Това е последното му словесно кроше и ги усещам как стоят там. Представям си ги — Руб я гледа, а Стефани гледа в друга посока. Само не и в Руб. Не след дълго чувам стъпките й. Последната звучи като олюляване.
Руб е сам.
От едната страна на вратата. Аз съм от другата.
Чувам го как си говори.
— Все заради мен. — Пауза. — И за какво? Дори не съм…
Гласът му заглъхва.
Отварям вратата. Виждам го.