— Добре тогава — съгласява се Пери. — Значи до следващата седмица, момчета?
— На линия сме.
Излизаме с багажа си през задната врата, но тази вечер никой не чака отвън. Няма вече Стеф, няма никой. Само градът, небето и облаците, които се кълбят в сгъстяващия се мрак.
У дома крия смазаното си лице. Едното ми око е насинено, скулата ми е подута, а устната ми е сцепена и омазана с ръждива засъхнала кръв. Изяждам си граховата супа в най-закътаното ъгълче на хола.
Следващите няколко дни се влачат мъчително.
Руб става още по-мрачен и зъл.
Татко продължава да си търси работа, както винаги.
Сара ходи на работа и само от време на време отскача до приятелката си Кели. Прибира се у дома трезва, а в сряда и с пари за извънредни часове, натъпкани в джоба й.
Стив идва веднъж, да си изглади ризите.
— Нямаш ли си ютия? — пита го Руб.
— Ти как мислиш?
— Мисля, че нямаш.
— Представи си, наистина нямам.
— Защо тогава не си купиш, лигльо?
— Кого наричаш лигльо, бе, момченце? А ти защо не вземеш да се обръснеш?
— Не можеш да си позволиш ютия? Местенето явно не е толкова лесна работа.
— Прав си, хич даже не е лесна!
Работата обаче е там, че караницата им трудно може да се нарече сериозна. Сара се смее от кухнята, аз също хихикам по моя си детински начин. Станали сме големи специалисти в това.
Госпожа Улф си е взела почивен ден.
Което означава, че има време да забележи заздравяващите рани и синини по лицето ми. Следобед ме сгащва в кухнята, докато ям корнфлейкс. Виждам я, че ме наблюдава.
— Руб! — виква.
Само това. Не особено силно. Без паника. Само леко повишава глас, което означава, че трябва да се реагира мигновено.
— Това от тренировката ли е?
Руб сяда.
— Не.
— Или пак сте се били в задния двор?
Той е принуден да излъже.
— Да — казва едва чуто. — Пак.
Тя само въздъхва и ни вярва, което е най-лошото от всичко. Винаги е гадно да ти вярват, когато знаеш, че не бива. Иска ти се да крещиш, да им кажеш да престанат, та да можеш да живееш в някакъв мир със себе си.
Но не го правиш.
Не искаш да ги разочароваш.
Не можеш да си признаеш, че си пъзльо, и да им обясниш, че не заслужаваш доверието им.
Не можеш да признаеш, че си нищожество.
Работата е там, че наистина се бием в двора, макар че това е само тренировка за истинските мачове. Така че Руб не лъже на сто процента, но и не казва истината.
Идва.
Усещам го.
На път съм да й кажа всичко за Пери, за бокса, за парите. За всичко. Единствено ме спира наведената глава на брат ми. Гледам го и усещам, че се е запътил нанякъде. Нещо цели и аз просто не мога да му дръпна килимчето изпод краката.
— Съжалявам, мамо.
— Извинявай, мамо.
Извинявай, госпожо Улф.
За всичко.
Един ден ще те накараме да се гордееш с нас. Трябва. Длъжни сме.
— Знаете ли, момчета — започва тя, — трябва да се пазите един друг.
Тази реплика ме кара да осъзная най-голямата ирония в тази ситуация — че при всичките лъжи ние се пазим един друг. Просто в крайна сметка лъжем нея. Това е, което ни мъчи.
— Някакъв напредък с работата? — чувам да пита Стив. Двамата с татко са в хола и си говорят.
— Не бих казал.
Очаквам да започнат обичайния си спор за помощите, но те не го правят. Стив си премълчава, защото вече не живее тук. Само стисва устни и казва довиждане. По изражението му си личи, че си мисли: това никога няма да ми се случи на мен. Няма да го допусна.
Тази седмица петъкът, който на пръв поглед си е ден като всеки друг, се оказва много важен.
С Руб сме излезли да тичаме и е почти седем, когато се връщаме. Облечени сме със старите си фланелки, анцузи и маратонки. Денят е нахлузил гранитни облаци и яркосин хоризонт. На портата се сблъскваме със Сара.
— Видяхте ли някъде татко? — пита тя. — Изчезнал е.
— Не — отговарям и се чудя какво толкова е станало. — Той често се разхожда напоследък.
— Не и толкова рано.
Мама излиза.
— Костюма му го няма — осведомява ни тя и в този миг на всички ни просветва. Той е там. Чака. Отишъл е да кандидатства за помощи.
— Не!
Някой го казва. И още веднъж.
Макар всички да се надяваме, че не е истина.
— Абсурд! — отново казва някой и разбирам, че това съм аз, защото студената утринна мъгла излиза от устата ми заедно с думите. — Не можем да му го позволим.
И не защото се срамуваме от него. Нищо подобно. Просто знаем, че ненапразно се е борил срещу това толкова дълго. За него това е краят на достойнството му.