— Хайде!
Това вече го казва Руб и ме дърпа за ръкава. Виква през рамо на мама и Сара, че се връщаме веднага, и хукваме.
— Къде отиваме? — питам задъхан, но знам отговора още преди да сме стигнали до квартирата на Стив.
Останали без дъх от тичането, заставаме под прозореца и викаме.
— Ей, Стив! Стивън Улф!
Хората започват да ни крещят да млъкваме, но скоро Стив се показва на балкона на апартамента си по долни гащи. Лицето му казва: „Копелета такива!“, но гласът му изрича:
— Знаех си, че сте вие, момчета. — После следва недоволен крясък: — Какво правите тук? Седем сутринта е, по дяволите!
— Какво става тук, мамка му?! — изревава някакъв съсед.
— Казвайте! — нарежда Стив.
— Ами… — заеква Руб. — Татко…
— Какво татко?
— Той… — още съм задъхан. — Отишъл е. — Усещам, че треперя. — Да иска помощи.
На лицето му се изписва облекчение.
— Време беше.
Но ние само го гледаме и на него му става ясно. Това е молба. Зов за помощ. Отчаян вик. Трябва да сме всичките. Трябва…
— О, по дяволите! — изругава Стив.
Минута по-късно вече е долу и тича с нас в стария си спортен екип и хубавите си маратонки.
— Не можете ли да тичате още по-бързо? — сопва се някъде по пътя само за да ни насоли, че сме го измъкнали от леглото и сме го изложили пред съседите му, и добавя през зъби: — Ще ви го върна тъпкано, обещавам ви.
Ние с Руб просто продължаваме да тичаме, а когато стигаме до нас, мама и Сара вече са облечени. Готови. Всички сме готови. Тръгваме.
След петнайсетина минути бюрото по труда вече се вижда. До вратата седи някакъв човек и този човек е баща ни. Той не ни вижда, но ние вървим към него. Всички заедно. Сами.
Госпожа Улф с гордо лице.
Сара със сълзи в очите.
Стив, с баща ни в очите, най-сетне осъзнал, че този инат му е от него.
Руб, целият на нокти от напрежение.
Колкото до мен, аз гледам как баща ни седи там сам и си представям вкуса на провала в устата му. Черният костюм му е малко къс и изпод крачолите се виждат вехтите му чорапи.
Когато наближаваме, той вдига поглед. Баща ми е хубав мъж, макар че тази сутрин е разбит. Смазан.
— Реших, че трябва да дойда по-рано — казва. — Горе-долу по това време почвам работа.
Ние го наобикаляме.
В крайна сметка Стив проговаря пръв.
— Здрасти, татко.
Татко се усмихва.
— Здравей, Стивън.
И толкова. Нито дума повече. Не както може да се очаква. Това е всичко, с едно изключение — всички ние знаем, че няма да му позволим да го направи. И той го знае.
Изправя се и продължаваме битката.
Докато се прибираме, по някое време Руб спира. Спирам и аз. Гледаме как другите вървят.
— Погледни — казва той. — Това е Боеца Клифърд Улф. — Посочва останалите. — Това е Боеца Госпожа Улф. Боеца Сара Улф. Дори Боеца Стивън Улф, по дяволите! А ти си Боеца Камерън Улф.
— А ти? — питам брат си.
— Аз ли? — Той вдига рамене. — Мен ме наричат така, но не знам. — Поглежда ме право в очите и ми казва истината. — Понякога се плаша от себе си, Кам.
— От какво?
От какво би могъл да се плаши?
— Какво ще правя, ако трябва да играя мач, който може да загубя?
Значи това било. Руб е победител. Но не иска да бъде такъв. Иска преди всичко да бъде боец. Като нас.
Да играе мач, който може да загуби. Отговарям му, за да го успокоя:
— Пак ще се биеш, като всички нас.
— Мислиш ли?
Но никой от нас не знае, защото мачът не струва пукната пара, ако си сигурен от самото начало, че ще спечелиш. Истинското изпитание са онези, чийто изход не знаеш. Тъкмо те поставят въпроси и искат отговор.
Руб още не се е бил. Не е играл истински мач.
— Когато ми се случи, дали ще се изправя? — пита той.
— Не знам — признавам си.
Той предпочита хиляди пъти да е боец във вълчата глутница, отколкото единствен победител в целия свят.
— Кажи ми как се прави — моли ме той. — Кажи ми!
Но и двамата разбираме, че има неща, на които никой не може да те научи. Боецът може да бъде победител, но това не прави задължително победителя боец.
— Ей, Руб!
— Да.
— Защо не ти стига да си победител?
— Какво?
— Чу ме.
— Не знам. — Той се замисля. — Сериозно, не знам.
— Все пак?
— Ами… първо, щом си Улф, трябва да можеш да се биеш. Второ, победите са до време, защото винаги има някой, който може да те победи. — Той си поема дъх. — От друга страна, научиш ли се да се биеш, можеш да го правиш цял живот, дори когато си притиснат в ъгъла.