А може би не е така.
Може би кой си и какъв си е едно и също.
Не знам.
Знам само, че сега искаме да сме горди. Поне веднъж. Искаме да приемем боя и да сме на висота. Искаме да се потопим в него, да го преживеем, да оцелеем. Искаме да го опитаме на вкус и никога да не го забравим, защото това ни прави силни.
В следващия момент Рубен направо ме закла.
Разпра съмненията ми от гърлото до слабините.
Повтаря и сам си отговаря:
— Какви сме? — Кратък смях. — Кой знае какво ще видят, но ако дойдат да гледат мача ни, ще разберат, че сме братя.
Ето това е!
Това сме ние — може би единственото, в което съм наистина сигурен.
Братя.
С всички хубави неща, свързани с това. И с всички лоши. Кимвам.
— Значи ще им кажем? — Той вече ме гледа, виждам го.
— Да.
Решението е взето и трябва да призная, че тази идея ме обсебва. Искам още сега да хукна и да кажа на всички. Да се освободя. Но само се съсредоточавам върху онова, което ни предстои. Трябва да оцелея три мача, да гледам как се бие Руб и как противниците му се бият с него. Не бива да правя същите грешки като тях. Трябва да надмина себе си и заради него да направя истински мач, а не просто да му поднеса нова победа.
За моя изненада спечелвам следващия си мач. По точки.
Веднага след мен Руб нокаутира Убиеца в средата на четвъртия рунд.
Следващата седмица губя в петия рунд, а последният мач преди този с Руб е добър. Бием се в Марубра и за разлика от първия път, когато бях в тази зала, се качвам на ринга и раздавам удари без колебание. Вече не се боя, че ще ме ударят. Може би просто съм свикнал. Или пък си давам сметка, че скоро всичко ще свърши. Противникът ми не излиза за последния рунд. Твърде нерешителен е и ми е жал за него. Знам какво е да не искаш да има последен рунд. Знам какво е цялата ти мисъл да е насочена към това да не паднеш и изобщо да не искаш да се биеш. Знам какво е страхът да е по-силен от физическата болка.
Докато гледам последните мачове на Руб, забелязвам нещо.
Разбирам защо никой не го бие и дори не се доближава до победата. Защото не допускат, че могат да го победят. Не вярват, че могат, и не го искат достатъчно силно.
Искам ли да оцелея в този мач, трябва да вярвам, че мога да го бия.
Лесно е да се каже, но е трудно да се направи.
— Ей, Кам!
— Време беше.
— Време за какво?
— Да си отвориш устата.
— Искам да ти кажа нещо важно.
— Да?
— Ще им кажем утре.
— Сигурен ли си?
— Да. Сигурен съм.
— Кога?
— След вечеря.
— Къде?
— В кухнята.
— Окей.
— Добре тогава. А сега млъквай, искам малко да поспя.
По-късно, когато вече е подел хъркането си, му казвам:
— Ще те бия.
Но, честно казано, и аз не съм много убеден.
16
Парите са на кухненската маса и всички сме се втренчили в тях. Мама, татко, Сара, Руб и аз. Всичките са тук. Банкноти, монети, всичко. Мама вдига купчинката на Руб — да добие представа колко са.
— Около осемстотин долара общо — казва Руб. — С Камерън си знаем кой колко има.
Мама е стиснала главата си с ръце. Четвъртък вечер не би трябвало да бъде такава за нея. Тя се изправя и отива до мивката.
— Май ще повърна — казва, надвесена над нея.
Татко става, отива при нея и я прегръща.
След десетина минути мълчание те се връщат на масата. Тази кухненска маса е видяла какво ли не, честна дума. Всичко важно, което е ставало някога в тази къща.
— И откога е това? — подмята татко.
— От известно време. Горе-долу от юни.
— Вярно ли е, Камерън? — пита мама.
— Вярно е…
Не смея дори да я погледна.
Госпожа Улф обаче ме гледа.
— Значи оттам са всички тези синини?
— Да — кимам и бързам да добавя: — Наистина продължихме да се бием в двора, но само за тренировка. Когато започнахме с това, си казахме, че всички имаме нужда от тези пари…
— Но?
— Но не мисля, че е толкова заради парите.
Руб е съгласен и се намесва.
— Знаеш ли, мамо, с Кам виждахме какво става тук. Какво става с нас. С татко, с теб, с всички ни. Едва оцелявахме, с мъка се държахме над водата и… — Той трескаво търси думите в желанието си да каже правилните неща. — Искахме да направим нещо, което да ни издигне, да ни помогне да се съвземем…