От съседния двор се чуваше лай на куче. Беше Мифи, жалкият померански шпиц, когото обичахме и ненавиждахме, но продължавахме да разхождаме няколко пъти седмично.
— Мифи май нещо е ядосан — каза Руб по някое време.
— Да — засмях се аз.
Доста самотно копеле.
Доста самотно копеле.
Думите на Руб отекваха в мен като удари на чук.
Станах, излязох на верандата и се загледах в сенките на трафика, танцуващи в далечината. Казах си, че няма нищо лошо да съм такъв, щом ме измъчва жажда. Имах чувството, че ме обзема нещо. Нещо, което не виждах, не познавах и не разбирах. То просто се промъкваше в мен и се просмукваше в кръвта ми.
Бързо и внезапно думите изплуваха в съзнанието ми. Кацнаха на пода на мислите ми и аз започнах да ги събирам. Късчета истина, натрупани в мен.
Дори през нощта, в леглото, те ме будеха. Изписваха се по тавана.
Прогаряха покривалото на паметта ми.
Когато се събудих на другия ден, записах думите на откъснато отнякъде парче хартия. За мен тази сутрин светът беше променил цвета си.