— Че го е ударила на живот. Пие и много не подбира.
Наистина ли каза това, което чух? Че не подбира? Да, това каза.
Каза го и това скоро щеше да промени живота на брат ми Руб. Да го закара на боксовия ринг. Да накара куп момичета да го забележат. Щеше да му донесе успех.
Щеше да изтика нагоре и мен заедно с него. И всичко щеше да започне с един инцидент. Един случай, когато той щеше да смаже от бой едно момче в училище, задето нарича Сара еди-каква си.
Засега обаче двамата стоим пред портата.
Руб, Мифи и аз.
— Ние сме вълци — е последната му реплика. — Вълците са по-високо в йерархията. Те ядат померани, а не ги разхождат.
Да, но ние го правим.
Никога не се съгласявайте да разхождате палето на съседа. Казвам ви го с чиста съвест.
Ще съжалявате.
— Ей, Руб!
— Какво? Лампата е угасена този път.
— Мислиш ли, че това, което приказват, е истина?
— Кое да е истина?
— Знаеш, това за Сара.
— Не знам. Но чуя ли някой да приказва за нея, ще го спукам от бой. Направо ще го убия.
— Така ли мислиш?
— Иначе нямаше да го кажа.
И наистина, малко оставаше да го направи.
3
Руб размазва оня тип, с кървави юмруци и безумен поглед, но преди това ето какво стана.
Татко беше безработен от близо пет месеца. Знам, че го споменах вече, но трябва да кажа как точно се случи всичко. Той работел на един обект в предградията, когато някой от работниците пуснал водата прекалено рано, тръбата избила и струята ударила татко право в лицето.
Смазана глава.
Счупена челюст.
Сума ти шевове.
Куп скоби.
И моят татко е като другите бащи. Моят старец. Бива си го, корав тип.
И си пада малко садист. Когато е в настроение, де. Но в общи линии си е нормален човек с кучешка фамилия и в момента ми е жал за него. Той е половин човек, защото когато един мъж не може да работи и жена му и децата носят парите вкъщи, става половин човек. Това се случва. Ръцете му стават бледи. Пулсът му отслабва.
Пак ще кажа обаче, че татко не дава на Стив и дори на Сара да плащат сметки. Само за храна. Дори когато казва обичайното си: „Не, не, няма нужда“, можеш да видиш как се разкъсва вътрешно. Виждаш как някаква сянка раздира плътта му и сграбчва духа му за гърлото. Помня как често работех с него в събота. Той ме навикваше и беснееше, когато обърквах нещо, но и ме хвалеше, когато направех нещо както трябва. Вярно, беше за кратко.
Ние сме работници.
Работа.
Борба.
Понякога дори се шегуваме с това. Ние не сме победители. Просто оцеляваме.
Ние сме вълци, диви кучета, и такова е мястото ни в този град. Малки хора, и къщата ни е малка, на малката ни градска уличка. Оттук можем да виждаме града и влаковата линия и това е красиво по един особен, опасен начин. Опасен, защото всички сме се борили и сме си извоювали това място.
Не бих могъл да го кажа по-добре и докато вървя покрай миниатюрните къщички на нашата улица и мисля за това, се питам какви ли истории се крият вътре. Много има да се питам, защото не току-така къщите имат стени и покриви. Само за прозорците не ми е ясно. Защо имат прозорци? Дали за да позволят на света да надникне вътре? Или за да виждаме ние какво става навън? Може къщата ни да е малка, но когато твоя старец го гризе отвътре собствената му сянка, неволно си даваш сметка, че може би във всяка къща се таи нещо толкова свирепо, тъжно и бляскаво, а светът не го вижда.
Може би всички тези страници с думи са за това.
Да отведем света до прозорците си.
— Всичко е наред — казва мама една вечер.
Чувам от леглото си как с татко говорят за сметките. Представям си ги седнали до кухненската маса, защото много битки са се водили, били са спечелени или изгубени в нашата кухня.
— Не мога да разбера — отвръща татко, — преди имах работа за три месеца напред, но откакто…
Гласът му заглъхва. Представям си ходилата му, джинсите и белега, който се спуска от бузата към гърлото му. Пръстите му са сплетени и ръцете му лежат върху масата като един голям юмрук.
Той е наранен.
Отчаян. Което обяснява по-нататъшните му действия, макар да не ги оправдава. Той тръгва от врата на врата. Само за да удари в глухи стени.
— Пробвах да пускам обяви във вестниците — отново се надига гласът му откъм кухнята. Това става следващата неделя. — Всичко опитах, така че реших да чукам по вратите и да работя на безценица. Да оправям каквото има там за оправяне…