Майка ми поставя пред него очукана чаша с кафе. Тя просто си стои там, а аз, Руб и Сара гледаме.
В края на другата седмица нещата още повече се влошават, защото с Руб наистина го виждаме. Виждаме го как излиза от нечия порта и си личи, че пак са го отпратили. Много е странно. Странно е да го гледаш такъв, когато само допреди няколко месеца баща ни беше корав и як човек и в нищо не ни отстъпваше. (Не че сега го прави, просто усещането е различно.) Беше жесток в прямотата си. Жесток в присъдите си. По-суров, отколкото е здравословно. С мръсни ръце, пари в джобовете и потни подмишници.
Руб ме подсеща за нещо, докато стоим на улицата и се мъчим да не ни забележи.
— Помниш ли, като бехме малки?
— „Бяхме малки“.
— Я си гледай работата!
— Хубаво.
Тръгваме към един мръсен, запустял магазин на „Елизабет стрийт“, затворен преди години. Руб продължава да говори. Небето пак е сиво, със сини дупки, простреляни в одеялото на облаците. Сядаме до стената под един закован прозорец.
— Спомням си — казва Руб, — когато бяхме малки и татко направи нова ограда, защото старата беше тръгнала да пада. Аз бях горе-долу на десет, а ти — на девет. Старият беше навън от изгрев до залез.
Руб придърпва колене към гърлото си. Брадичката му се отпуска на джинсите му, а дупките от куршуми в небето се разширяват. Гледам през тях, към онова, за което говори той.
Спомням си онова време доста ясно — как в края на деня, когато слънцето се стапяше на хоризонта, татко се обърна към нас с няколко гвоздея в шепата и каза:
— Момчета, тия гвоздеи са магически. Вълшебни пирони.
А на другия ден ни събуди шумът на блъскащ чук и ние повярвахме. Повярвахме, че пироните са вълшебни, а може и до днес да са такива, защото ни връщат назад, към онзи звук. Към блъскането. Връщат ни към баща ни, такъв, какъвто беше тогава — висок, приведен, въплъщение на силата с онази сурова, пестелива усмивка и къдравите реотани на косата. Към леко прегърбените му рамене и мръсната риза. Към гордите очи… У него имаше някакво задоволство, усещане, че всичко е под контрол, че всичко е наред, което удряше като чук в портокаловото небе или в онзи сгъстяващ се сумрак с лек дъждец, бръскащ като тънки иглички от облаците. Тогава той не беше човек, а баща ни.
— Вече е просто — отвръщам на Руб, — твърде реален, не мислиш ли?
Какво повече да кажеш за човек, когото току-що си видял да хлопа по хорските врати?
Реален.
Половин човек. Но все още човек.
— Това копеле! — смее се Руб и аз се смея заедно с него, защото това е единственото логично нещо, което можем да направим. — В училище ще ни разкатаят заради него.
— Със сигурност.
Ясно ви е, че щом ходи от врата на врата в собствения ни квартал, съучениците ни ще ни спукат от подигравки. Няма начин да не разберат и авторитетът ни ще се срине. Това е положението.
Татко, вратите, срамът, а междувременно Сара пак скита някъде.
Три вечери.
Три зверски напивания.
Две повръщания.
И тогава се случва.
— Ей, Улф! Улф!
— Какво?
— Твоят старец идва у нас в неделя да пита за работа. Майка ми му каза, че не става за нищо, даже да се доближи до тръбите ни.
Руб се смее.
— Ей, Улф, мога да уредя баща ти да разнася вестници, ако искаш. Ще изкарва за джобни.
Руб се усмихва.
— Ей, Улф, баща ти няма ли вече да мине на помощи?
Руб гледа лошо.
— Ей, Улф, май ще ти се наложи да напуснеш училище и да започнеш работа, момче. На семейството ти му трябват пари.
Руб скърца със зъби.
И тогава става каквото става.
Едно подмятане прелива чашата.
— Ей, Улф, ако сте толкова закъсали, сестра ти да вземе да се пробва в занаята. Чувам, че и без това я е подкарала…
Руб.
Руб.
— Руб! — изкрещявам и хуквам.
Късно.
Много късно, защото Руб вече го е връхлетял. Пръстите му стават кървави от зъбите, които срещат. Юмрукът му се стоварва върху него. Най-напред само левият, но върши работа и онзи няма никакъв шанс. Трудно е да се види каквото и да било. И да се разбере каквото и да било, защото Руб се е развихрил. Замахва от рамото и ударите се сипят върху лицето на наглеца. И всеки път го изтласкват назад. Разстоянието помежду им се увеличава. Краката му се подкосяват. Той пада и се удря в асфалта.
Руб стои над него и го разглежда.
Заставам до него.
Той проговаря.
— Не ми харесва много тоя тип. — Въздъхва. — Няма да се съвземе. Поне не скоро.
Продължава да го гледа втренчено и последното, което казва, е:
— Никой не може да нарича сестра ми проститутка, курва, пачавра или каквото и да било от тоя род.