Косата му е разрошена от вятъра, а слънцето блести върху лицето му. Мършавото му жилаво тяло за миг като че се налива със сила. Той се усмихва. Няколко души са видели случилото се и мълвата вече е започнала да се разпространява.
Идват още хора.
— Кой? — питат. — Рубен Улф? Ама той е толкова…
„Толкова какво?“ — питам се.
— Не исках да го ударя толкова силно — обяснява Руб и си смуче кокалчетата. — Или толкова добре.
Не знам за него, но аз си спомням многото битки, които сме водили двамата в задния ни двор, само с по една боксова ръкавица. (Така се прави, когато имаш само един чифт.)
Този път е различно.
Този път е наистина.
— Този път вкарах в действие и двете ръце — усмихва се Руб и аз разбирам, че и той си мисли за същото.
Чудя се какво ли е чувството наистина да удариш някого, да стовариш истински юмрука си върху лицето му. Не е като да се биеш с брат си в задния двор за развлечение, с боксови ръкавици.
Същата вечер у дома питаме Сара какво става.
Тя казва, че напоследък понякога прави глупости. Молим я да спре.
Тя не казва нищо, само кимва безмълвно.
Още ми се иска да попитам Руб какво е било чувството да напердаши истински онзи тип, но не го правя. Все гледам да не си вра носа, където не трябва.
Освен това, в случай че ви интересува, в стаята ни нещо вони, но не знаем какво е.
— Какво е това, по дяволите? — пита Руб и добавя заплашително: — Да не са краката ти?
— Не са.
— Чорапите ти?
— Няма как да са.
— Обувките? Гащите?
— От тия приказки ще да е — изказвам предположение.
— Не ми се прави на умен!
— Добре де.
— Че ще ти фрасна един!
— Хубаво.
— Ти, малко…
— Добре, казах!
— Тук вечно нещо смърди — намесва се баща ми, който надниква през вратата. Той клати глава и изведнъж ме обзема чувството, че всичко ще бъде наред. Или поне горе-долу.
— Ей, Руб!
— Събуди ме, копелдак такъв!
— Съжалявам.
— Да бе, как не!
— Добре де, прав си. Радвам се, че те събудих. Ти си го заслужаваш.
— Какво има тоя път?
— Не ги ли чуваш?
— Кой?
— Мама и татко. Пак си говорят в кухнята. За сметките и разни неща от тоя сорт.
— Да. Не могат да ги плащат.
— Това е…
— По дяволите! Каква е тая смрад? Направо позор. Сигурен ли си, че не са чорапите ти?
— Да, сигурен съм.
Спирам и вдишвам.
На езика ми се върти един въпрос. Най-сетне го изричам на глас.
— Хубаво ли ти беше, като го цапардоса оня?
— Донякъде. Не особено — казва Руб.
— Защо?
— Защото… — Той се замисля за момент. — Знаех си, че ще го набия и хич не ме беше грижа за него. Мислех си за Сара.
Не го виждам, но усещам, че гледа в тавана.
— Знаеш ли, Камерън, единственото, за което ме е грижа в тоя живот, сме аз, ти, мама, татко, Стив и Сара. И може би Мифи. Целият останал свят не ме интересува. Ако ще да се скапе.
— И аз ли съм такъв?
— Ти? Как не! — Той замълчава за момент. — И това ти е проблемът. Теб те е грижа за всичко.
Прав е.
Наистина е така.
4
Мама готви грахова супа. Ще ни стигне за около седмица. Няма лошо, сещам се и за по-гадно ядене.
— Супата е супер! — казва й Руб, след като сме изпразнили чиниите в сряда вечер. Вечерта на Мифи.
— Хубаво, има още — отвръща мама.
— Еха — смее се Руб, а всички останали са някак притихнали.
Стив и баща ми тъкмо са се скарали дали татко трябва да мине на помощи. Тишината е хлъзгава и взривоопасна.
— Няма да стане.
— Защо?
— Защото е под достойнството ми.
— Да бе! А не е под достойнството ти да чукаш по хорските врати като някакъв жалък бойскаут и да предлагаш да чистиш и да бършеш прах за петдесет цента! — Стив го поглежда предизвикателно. — И няма да е зле да си плащаме сметките навреме.
Тук юмрукът на татко се стоварва върху масата.
— Не!
И с това приключва въпросът.
Знам, че баща ми трудно ще се огъне. Ако трябва, ще умре, но няма да се предаде.
Стив пробва друга тактика.
— Мамо!
— Не — е нейният отговор и този път въпросът наистина е приключен.
Няма да има помощи. Точка.
Иска ми се да кажа нещо по въпроса, докато разхождаме Мифи по-късно, но с Руб сме твърде погълнати от задачата да не ни види някой, така че си замълчавам. Дори и после, в стаята, мълчим. И двамата спим дълбоко и се събуждаме, без да знаем, че това е големият ден на Руб — денят, който ще промени всичко. Да му се не надяваш.