Изненадата идва след училище.
Чака ни.
Пред портата на къщата ни.
— Може ли да поговорим вътре? — пита ни някакъв грубиян.
Облегнал се е на оградата, без да му прави впечатление, че тя ще рухне всеки момент под тежестта му. (Макар да няма вид на човек, който би се стреснал от това.) Небръснат, с дънково яке и татуировка на ръката. Повтаря въпроса си само с едно:
— Е?
С Руб го гледаме.
Споглеждаме се.
— За начало — казва Руб, застанал на ветровитата улица, — дали да не ни кажеш кой си?
— А, извинявайте — проточва той с осезаем градски акцент. — Аз съм някой, който може да промени живота ти или да те размаже, задето се правиш на умник.
Решаваме да го изслушаме.
Май няма нужда да го казвам.
— Разправят, че можеш да се биеш — обръща се той към Руб. — Имам си източници, които никога не лъжат, и те ми докладваха, че си напердашил някого.
— Е, и?
— Искам да се биеш за мен — без заобикалки заявява онзи. — Петдесет долара, ако победиш. Загубиш ли, пак ще има нещичко за теб.
— Май е по-добре да влезем.
Руб разбира.
Тази работа става интересна.
У дома няма никой и ние сядаме на масата в кухнята. Правя кафе на пича, макар че иска бира. Дори да имахме, нямаше да му дам. Нагъл е. И хем те дразни, хем някак те привлича. Не е лесно да си имаш работа с такива. Ако някой е просто неприятен, отърваваш се от него, и толкова. Но ако вземе, че ти стане симпатичен, не можеш да се оправиш. Тогава всичко може да се случи. Направо убийствена комбинация.
— Пери Коул.
Така се казва. Името ми звучи познато, но го пускам покрай ушите си.
— Рубен Улф — казва Руб и посочва към мен. — Камерън Улф.
Стискаме си ръцете. Татуировката е на орел. Страшно оригинално.
Но едно нещо трябва да му се признае — не го усуква. Като ти говори, не се бои да се наведе към теб, макар че дъхът му вони, и не само на кафе. Казва ти всичко право в очите. Разправя за постоянното насилие, организираните боеве, полицейските акции и всичко останало, свързано с неговия бизнес.
— Виж какво ще ти кажа — обяснява той с грубия си отривист глас. — Аз съм в организирания боксов бизнес. През зимата имаме мачове всяка неделя следобед на четири различни места в града. Едното е в Глийб, там ми е базата. Второто е една месопреработвателна фабрика в Марубра. Третото е склад в Ашфийлд, има много приличен ринг и в една ферма на юг, около Хелънсбърг. — Докато говори, от устата му хвърчат слюнки и полепват по ъгълчетата на устните. — Както вече ти казах, ако спечелиш, получаваш петдесетачка. Загубиш ли, пак може да има нещичко. Няма да повярваш колко плащат хората за това нещо. Може би си мислиш, че човек може да прави къде-къде по-интересни неща в неделя. Да, ама не. Писнало им е от футбол и всякакви такива глупости. Дават петарка, влизат и могат да гледат до шест мача на вечер. Всеки по пет рунда — а някои си струват парите. Почнахме преди няколко седмици, но мога да те вместя… Ако идеш при някой друг от бизнеса, дето има отбор, ще ти дадат същите условия. Ако се биеш добре, ще имаш достатъчно, за да преживяваш, а аз ще направя кинти. Така стоят работите. Навит ли си?
Рубен не се е бръснал днес и търка замислено наболата си брада.
— Добре де, а как ще ида дотам? И как ще се прибера от Хелънсбърг в неделя вечер?
— Аз имам микробус. — Лесно и просто. — Натоварвам всичките момчета в него и ги карам. Ако пострадаш, няма да те водя на доктор. Това не влиза в услугата. А ако умреш, семейството ти те погребва, не аз.
— Стига с тия чекиджийски приказки — казва му Руб и всички се засмиваме, особено Пери. Руб му харесва, вижда се с просто око. Човек, който казва каквото му е на сърцето. — Ако умреш…
Брат ми го имитира.
— Веднъж един за малко да се гътне — уверява го Пери. — Но вечерта беше по-топла от обикновено. Получи топлинен удар, но му се размина. Беше тежка категория.
— О…
— Е? — Пери се усмихва. — Навит ли си?
— Не знам. Трябва да го обсъдя с началството.
— Кой ти е началството? — Пери кима към мен с усмивка. — Нали не е това педалче?
— Той не е педал! — Руб насочва пръст към него. — Просто е женчо.
После става сериозен.
— Може да е малко мършав, но си го бива, да знаеш.
Това ме слисва. Рубен Л. Улф, брат ми, се застъпва за мен.
— Вярно ли?
— Ами да. Можеш сам да се убедиш, ако искаш. Само ще разменим няколко крошета в задния двор. — Той поглежда към мен. — Трябва обаче да доведем Мифи, че ще се разлае. Той обича да гледа боя от нашия двор, нали?