Той й предаде накратко разговора си с госпожица Пинкертон и последвалите събития, довели до пристигането му в Уичууд.
— Така че виждате ли — завърши, — това звучи фантастично! Търся някакъв човек — убиец, човек от Уичууд, вероятно познат на всички и уважаван. Ако госпожица Пинкертон, вие и госпожица… как й беше името… сте прави, то този човек е убил Ейми Гибс.
— Разбирам — каза Бриджит.
— Това би могло да бъде извършено и отвън, предполагам?
— Да, така мисля — бавно изрече тя. — Рийд, нашият полицай, се покатери до нейния прозорец по пристройката. Прозорецът е бил отворен. Не е било много лесно, но човек не би се затруднил особено.
— И като се е качил, какво е направил?
— Подменил е шишето със сироп за кашлица с това, което съдържа боя за шапки.
— Разчитайки, че тя ще направи точно това, което е направила — ще се събуди, ще пие от шишето и всички ще кажат, че е сгрешила или че това е било самоубийство?
— Да.
— Не възникна ли подозрение за нещо нередно при следствието?
— Не.
— Защото са били мъже, предполагам. Въпросът за боята за шапки не е бил повдигнат, нали?
— Не.
— Но вие се досетихте?
— Да.
— И госпожица Уейнфлийт също? Говорили ли сте с нея за това?
Бриджит се усмихна леко.
— О, не, не в този смисъл, който имате предвид. Искам да кажа, че нищо открито не сме си казвали. Всъщност аз не знам докъде е стигнала тя в разсъжденията си. Бих казала, че беше силно обезпокоена и постепенно безпокойството й нарастваше. Тя е доста интелигентна, учила е или е искала да учи в Гъртън, и е била с модерни разбирания като млада. Тя съвсем няма закърнелия мозък на повечето хора тук.
— Госпожица Пинкертон доста приличаше на човек — както вие се изразихте — със закърнял мозък — каза Люк. — Това беше причината отначало да не повярвам на нейните думи.
— Винаги съм я смятала за много проницателна — обясни Бриджит. — Повечето от тези бъбриви стари дами имат мисъл, остра като бръснач. Но вие казахте, че тя е споменала и други имена?
Люк кимна.
— Да. Едно момче — това беше Томи Пиърс — спомних си името му още щом го чух. И съм почти сигурен, че Картър също беше споменат.
— Картър, Томи Пиърс, Ейми Гибс, доктор Хамбълби — изброи замислено Бриджит. — Както казвате, това е прекалено фантастично, за да го повярваш. Кой, за бога, ще поиска да убива тези хора? Те са толкова различни един от друг!
Люк запита:
— Някакво предположение защо някой ще иска да се отърве от Ейми Гибс?
Тя поклати глава.
— Нямам представа.
— Ами Картър? Между другото, как е умрял той?
— Паднал в реката и се удавил. Отивал си вкъщи, нощта била мъглива, а той — много пиян. Има едно мостче с перила само от едната страна. Казаха, че е стъпил накриво.
— Но някой лесно би могъл да го бутне?
— О, да.
— А някой друг би могъл също толкова лесно да блъсне малкия Томи, докато е чистел прозорците?
— Така е.
— Значи излиза, че наистина е доста лесно да се убият трима души, без някой да заподозре нещо.
— Госпожица Пинкертон е подозирала — изтъкна Бриджит.
— Да, наистина, лека й пръст. Тя поне не страдаше от мисълта за прекалена мелодраматичност, нито пък си въобразяваше разни неща.
— Често ми е казвала, че светът е проклето място.
— А вие, предполагам, сте се усмихвали разбиращо.
— О, дори арогантно!
— Всеки, който повярва в шест невероятни неща до закуска, печели тази игра безусловно.
Бриджит кимна. Люк каза:
— Предполагам няма смисъл да ви питам имате ли някакво подозрение? Няма ли някой по-особен човек в Уичууд, от чийто вид да ви полазват тръпки по гърба, който има странни бледи очи или странно, налудничаво хихикане?
— Всеки от Уичууд ми се струва напълно нормален, почтен и съвсем обикновен.
— Страхувах се, че точно така ще ми отговорите — каза Люк.
— Мислите, че този човек е луд ли? — попита Бриджит.
— О, да, така предполагам. Луд, но същевременно и хитър. Последният човек, когото можеш да заподозреш — вероятно някой стълб на обществото, като например банков управител.
— Господин Джоунс? Изобщо не мога да си го представя като убиец.