— Да, но не толкова често.
— Откъде знаеш? А може би се случват много по-често, отколкото предполагаме.
— Тук вече чувам да говори полицаят в теб. Време е да забравиш, че си бил полицай — нали вече си се посветил на личния си живот?
— Предполагам, че който е бил полицай, винаги си остава такъв — каза Люк. — И така, Джими. Да предположим, че преди Абъркромби да стане толкова нагъл, че да извършва убийствата под носа на полицията, някоя разговорлива стара дама просто се досеща какво е намислил той и отива да уведоми властите за това. Как мислиш, дали биха я послушали?
Джими се ухили.
— Как ли не!
— Точно така. Ще я помислят за луда — точно както каза и ти! Или ще си кажат: „Прекалено богато въображение.“ Както казах аз. Което означава, драги Джими, че и двамата грешим.
Лоримър се замисли, после попита:
— Според теб каква е ситуацията?
Люк заговори бавно:
— С две думи, случаят е такъв. Разказват ми една история — невероятна, но не невъзможна. Едно доказателство — смъртта на доктор Хамбълби — подкрепя разказаното. А има и още един факт. Госпожица Пинкертон отиваше в Скотланд Ярд, за да разкаже своята невероятна история. Но не е стигнала дотам. Била е прегазена и убита от кола, която не е спряла.
Джими възрази:
— Не си сигурен дали не е стигнала дотам. Може да е била убита, след като е била в Скотланд Ярд, а не преди това.
— Да, може, но не смятам, че е успяла да го стори.
— Това е само предположение. В крайна сметка искаш да кажеш, че ти вярваш в тази… мелодрама.
Люк рязко поклати глава.
— Не, не съм казал това. Просто според мен има случай, който трябва да се разследва.
— С други думи, отиваш в Скотланд Ярд?
— Не, още не се е стигнало дотам. Поне засега. Както казваш, смъртта на този Хамбълби може да е обикновено съвпадение.
— Тогава какви са намеренията ти, ако мога да попитам?
— Намерението ми е да отида в това място и да поогледам.
— Значи така смяташ да постъпиш?
— Ще се съгласиш, че това е единственият разумен начин да се разбере нещо, нали?
Джими го изгледа втренчено, след което попита:
— Сериозно ли гледаш на това, Люк?
— Абсолютно.
— Представи си, че няма никакво престъпление?
— Това би било най-доброто, което може да се случи.
— Да, наистина — намръщи се Джими. — Но ти не вярваш в това, нали?
— Драги приятелю, мъча се да не си създавам предварително мнение.
Джими помълча минута-две. После каза:
— Имаш ли някакъв план? Имам предвид, че за да се появиш в селото, ще трябва да посочиш някаква причина.
— Да, предполагам, че ще трябва.
— Никакво „предполагам“ в такава игра. Даваш ли си сметка какво представлява едно провинциално английско градче? Та всеки новодошъл веднага се набива на очи!
— Ще трябва да си измисля прикритие — каза Люк, като се ухили. — Какво предлагаш? Художник? Едва ли — та аз не мога да рисувам дори с молив, камо ли с бои.
— Можеш да си модерен художник — предложи Джими. — Тогава това няма да има значение.
Люк обаче приемаше нещата сериозно.
— Писател? Писателите не ходят ли в отдалечени странноприемници, за да творят? Сигурно го правят. Или може би рибар — само че трябва да разбера дали там има река. Болен, на когото е препоръчан чист въздух? Нямам такъв вид, а пък и в днешно време всички отиват в почивни домове. Може да оглеждам за къща там. Не, това не е много убедително. По дяволите, Джими, трябва да има някаква причина, заради която един непознат да се появи в някое английско градче!
Джими каза:
— Почакай една секунда. Подай ми пак този вестник.
Поемайки го, Джими му хвърли бегъл поглед и триумфално обяви:
— Така си и мислех! Люк, стари приятелю, накратко казано, смятай всичко за уредено. Съвсем просто е!
Люк се обърна.
— Какво?
Джими продължи със скромна гордост:
— Стори ми се, че ми прозвуча познато. Уичууд-андър-Аш. Разбира се. Същото място.
— Да нямаш случайно приятел, който да познава тамошния съдебен лекар?
— Този път не. Нещо по-добро от това, момчето ми. Както знаеш, природата ме е дарила щедро с лели и братовчеди — баща ми е от семейство с тринайсет деца. Сега слушай: имам братовчедка в Уичууд-андър-Аш.
— Джими, ти си истинско чудо!
— Доста добре е, нали? — отвърна скромно той.