Двайсет и втора глава
Мисис Хамбълби говори
Инспектор Батъл направи добро впечатление на Люк. Той беше солиден човек, със спокойно, широко и червендалесто лице и с големи красиви мустаци. На пръв поглед не изглеждаше точно интелигентен, но едно повторно вглеждане би накарало наблюдателния човек да се замисли — очите на инспектор Батъл бяха много проницателни.
Люк не направи грешката да го подцени. Беше срещал хора като него и преди това. Знаеше, че човек може да им се довери, както и това, че те неизменно постигат резултати. Не би могъл да пожелае по-подходящ човек да бъде натоварен със случая.
Когато останаха сами, Люк му каза:
— Вие май сте доста голяма клечка за случай като този.
Инспекторът се поусмихна.
— Може да се окаже, че е сериозна работа, господин Фицуилям. Когато става дума за човек като лорд Уитфийлд, не бихме искали да допускаме никакви грешки.
— Благодарен съм за това. Вие сам ли сте?
— О, не. С мен е и един детектив. Той е в другата странноприемница — „Севън Старс“, а работата му е да държи под око негово благородие.
— Разбирам.
Батъл попита:
— Според вас, господин Фицуилям, няма никакво съмнение, така ли? Съвсем сигурен ли сте, че това е човекът?
— Според фактите не виждам никаква друга възможност, поне теоретично. Искате ли да чуете фактите?
— Благодаря, получих ги от сър Уилям.
— Е, и какво мислите? Предполагам, че ви изглежда невероятно човек в положението на лорд Уитфийлд да бъде престъпник-убиец?
— Много малко неща ми изглеждат невероятни — отвърна инспектор Батъл. — При престъпленията нищо не е невъзможно, винаги съм го твърдял. Ако вие ми кажете, че една симпатична стара мома или един архиепископ, или една ученичка са опасни престъпници, няма да твърдя, че е невъзможно. Просто ще разследвам случая.
— Щом сте чули основните факти по този случай от сър Уилям, ще ви кажа само какво се случи тази сутрин — каза Люк.
Той описа накратко сцената с лорд Уитфийлд. Инспекторът го изслуша с голям интерес. После рече:
— Казвате, че е опипвал един нож. Спомена ли нещо специално за този нож, господин Фицуилям? Заплашваше ли с него?
— Не открито. Опитваше острието по доста неприятен начин. Като че това му доставяше някакво удоволствие, което аз не оцених. Мисля, че и госпожица Уейнфлийт почувства същото.
— Това е дамата, за която ми говорихте — тази, която е познавала през целия си живот лорд Уитфийлд и която е била сгодена за него?
— Точно така.
Инспектор Батъл заяви:
— Мисля, че лесно можете да решите проблема с младата дама, господин Фицуилям. Ще наредя да я следят зорко. А и с Джаксън, който ще наблюдава негово благородие, би трябвало да няма никаква опасност.
— Това е голямо облекчение за мен! — каза Люк.
Инспекторът кимна съчувствено.
— Зная, че се тревожите за госпожица Конуей, господин Фицуилям. Имайте предвид — не очаквам случаят да бъде лесен. Лорд Уитфийлд трябва да е доста хитър човек. Сигурно ще ни разиграва доста дълго. Освен ако не е навлязъл в последния стадий.
— Какво наричате последен стадий?
— Изключително самочувствие, когато един престъпник започва да си мисли, че е недосегаем. Смята се за прекалено умен, а всички останали за него са прекалено глупави. Тогава, разбира се, го хващаме по-лесно.
Люк кимна и се надигна.
— Е — каза, — желая ви успех. Готов съм да ви помогна с каквото мога.
— Разбира се.
— Няма ли нещо, от което се нуждаете?
Батъл се позамисли, преди да отговори:
— Не. Поне за момента. Искам само да придобия обща представа за нещата в градчето. Навярно ще можем да поговорим още веднъж тази вечер?
— Разбира се.
— Тогава ще съм ориентиран по-добре.
Люк се почувства малко по-спокоен. Много хора бяха усещали същото след среща с инспектора. Той погледна часовника си. Да намине ли да види Бриджит преди обяд?
По-добре не, каза си той. Госпожица Уейнфлийт можеше да помисли, че е длъжна да го покани да обядва с тях и с това да обърка реда в дома си. Възрастните дами — Люк го знаеше от опита си с лелите си — обикновено се суетяха много, когато се случеше нещо неочаквано. Помисли си дали госпожица Уейнфлийт е леля на някого. Вероятно.