Беше излязъл до вратата на странноприемницата. Една жена в черно бързаше по улицата, но внезапно спря, когато го видя.
— Господин Фицуилям!
— Госпожо Хамбълби.
Той се приближи и се ръкува с нея. Тя каза:
— Мислех, че сте заминали.
— Не, само си смених квартирата. Сега съм отседнал тук.
— А Бриджит? Чух, че е напуснала Аш Манър.
— Да, напусна го.
Жената въздъхна.
— Толкова се радвам, че си е заминала от Уичууд.
— О, тя е още тук. Всъщност е отседнала при госпожица Уейнфлийт.
Госпожа Хамбълби се стъписа. Люк с изненада забеляза, че лицето й изразява силна тревога.
— Отседнала при Онория Уейнфлийт? О, но защо?
— Тя много любезно я покани да й гостува няколко дни.
Жената потрепери. Приближи се до Люк и сложи ръката си върху неговата.
— Господин Фицуилям, зная, че нямам никакво право да казвам каквото и да е, но напоследък преживях много мъка и може би това се е отразило на въображението ми. Тези мои предположения може да са само болни фантазии.
Люк внимателно попита:
— Какви предположения?
— Убеждението в присъствието на… на нещо зло! — Тя погледна плахо Люк. Виждайки, че той само клати глава със сериозно изражение и не поставя казаното от нея под съмнение, тя продължи: — Толкова много злина — това е мисълта, която не ме напуска — толкова много злина има тук, в Уичууд. И тази жена е в дъното на всичко, сигурна съм в това.
Той беше озадачен:
— Каква жена?
Госпожа Хамбълби каза:
— Онория Уейнфлийт, сигурна съм в това, е много зла жена! О, виждам, че не ми вярвате! Никой не вярваше и на Лавиния Пинкертон. Но ние и двете го чувствахме. Мисля, че тя знаеше повече от мен. Запомнете, господин Фицуилям, ако една жена не е щастлива, тя е способна на ужасни неща.
— Това е възможно, да — съгласи се той.
Госпожа Хамбълби каза бързо:
— Не ми вярвате? Е, защо да ми вярвате? Но аз не мога да забравя деня, когато Джон се върна вкъщи с превързана ръка, идвайки от нейната къща, макар че той го нарече обикновено одраскване. — Тя се обърна. — Довиждане. Моля, забравете това, което ви казах. Аз… аз не се чувствам на себе си напоследък.
Люк остана загледан след нея. Той се чудеше защо госпожа Хамбълби нарече Онория Уейнфлийт зла жена. Имало ли е нещо между доктор Хамбълби и Онория Уейнфлийт и дали това не е проява на ревност? Какво каза тя? „Никой не вярваше и на Лавиния Пинкертон.“ Тогава Лавиния Пинкертон трябва да е споделила някои от подозренията си с госпожа Хамбълби.
Споменът от вагона нахлу в паметта му заедно с разтревоженото лице на симпатичната стара дама. Чу отново сериозния й глас: „Изражението на лицето.“ Спомни си и начина, по който нейното лице се беше изменило, като че виждаше много ясно някакъв образ пред себе си. Само за момент, помисли си той, лицето й беше станало съвсем различно — опънати назад устни, оголени зъби и странен, почти злорадстващ поглед.
Внезапно си помисли: „Но аз съм виждал някого да изглежда точно така. Същото изражение. Съвсем наскоро. Кога? Тази сутрин. Разбира се. Госпожица Уейнфлийт гледаше Бриджит по този начин в гостната на имението.“
И изведнъж друг спомен изплува в съзнанието му. Отпреди много години. Леля му Милдред, която казваше: „Знаеш ли, мили мой, тя изглеждаше безумна.“ И само за момент нейното собствено мъдро и симпатично лице беше придобило идиотско, безумно изражение…
Лавиния Пинкертон беше говорила за изражението, забелязано върху нечие лице. Възможно ли беше само за секунда живото й въображение да е възпроизвело забелязания от нея поглед — погледа на убиец, който гледа следващата си жертва?
Люк неволно ускори ход към дома на госпожица Уейнфлийт.
Един глас в главата му не спираше да повтаря:
„Не мъж, тя изобщо не спомена мъж. Ти прие, че се отнася за мъж, защото си мислеше за мъж, но тя никога не го е казвала… О, Господи, съвсем ли съм полудял? Това, което мисля, е невъзможно. Разбира се, че не е възможно, изглежда безсмислено… Но аз трябва да отида при Бриджит, трябва да се уверя, че тя е добре. Онези очи, онези странни кехлибарени очи. О, аз съм луд! Трябва да съм полудял! Уитфийлд е престъпникът. Трябва да е той. На практика той си го призна.“
И все пак като в кошмар той виждаше лицето на госпожица Пинкертон, приело онова ужасно, нечовешко изражение.