За това и тонът й бе почтителен, щом се обърна към нея:
— Добър вечер, госпожо.
Момичето се стресна.
— К’во прайш навън под дъжда, момиче?
— Откъде знаете името ми?
— А?
— Това е името ми. Момиче Дани.
Момичето се изкикоти.
— По-скоро само половината ти име, драга. Наблизо ли живейш?
— Не, не мисля, че живея наблизо.
— Тогаз къде е майка ти?
— Мисля, че вече не е жива — насили се да отговори Дани.
— Ник’ви роднини? Ник’ви близки? Твърде хубавичка си, та да те зарежат съвсем сама. С кой си тука?
— Госпожица Джейн.
— Ето виждаш ли? — каза бодро момичето. — И къде е тя?
Дани посочи към кашона зад нея, а момичето се намръщи със съмнение. Погледна внимателно вътре и бавно се плъзна в кашона. Дани не искаше да се връща отново вътре, затова остана на място. Вън при боклука миришеше по-малко, отколкото в кашона.
Когато момичето се показа отново, пое дълбоко дъх и потрепери. После погледна надолу към Дани и леко й се усмихна.
— Горкичката, само нея ли имаши?
— Тя беше с мен, когато се събудих. И двете бяхме ранени. Тя каза, че раната на главата ми е отнела спомените ми, но, че ще си ги върна някой ден. Тя каза, че трябва да се крием постоянно, за да не може мъжът, който иска да ни нарани, да ни намери.
— Е т’ва е срамота. Дали пък да не та взема у дома с мен? Не, че е истински дом, просто място дет има много деца като тебе без хора, дет да се грижат за тях. Ама добре сме си. Ние всички са издържаме сами, дори и малчуганите кат теб. Момчетата претърсват джобовете, същото правят и момичетата, ако не са достатъчно големи да изкарват парите си по гръб, както ще правя скоро и аз, ако онова копеле Дагър каже тъй.
Последното беше казано с такова отвращение, че Дани полюбопитства:
— Това лоша работа ли е?
— Много гадна, скъпа, може да ти докара сифилис и ранна смърт, но к’во му дреме на Дагър, докато си получава мангизите.
— Тогава не искам да идвам. Ще си остана тук, благодаря.
— Не мойш — започна момичето, но после се замисли. — Слушай, имам една идея. Ще ми се и аз да го бях напрайла, макар да не знам, к’во щеше да стане. За мене е късно, но не и за тебе, ако та мислят за момче.
— Но аз съм момиче.
— Разбира се, че си, малката, но може да ти вземем едни панталони, да кръцнем косата ти, и… — момичето се изкиска. — Няма да има нужда да му казваме к’во си ти. Ще те види в панталони и веднага шъ та помисли за момче. Шъ бъди като игра на криеница. Много забавно, шъ видиш. И ти сама шъ решиш с к’ва работа да се захванеш, кат пораснеш, а не да вярваш, че има само една работа за теб, ако си момиче. Та как ти звучи, а? Ще пробваш ли?
— Не мисля, че съм играла някога на криеница, но имам желание да се науча, госпожо.
Момичето завъртя очи.
— Говориш много изискано, Дани. Не знайш ли някъв друг начин, по който да говориш?
За малко да каже „Не, не мисля“, но вместо това поклати засрамено глава.
— Тогаз по добре не говори докат не съ научиш да говориш кат’ мен? Не щем всеки да гледа към теб кат’ си отвориш устата. Не са плаши, аз шъ тъ научъ.
— Госпожица Джейн ще може ли да дойде с нас, след като се почувства по-добре?
Момичето въздъхна.
— Тя е мъртва. Твърде много рани, явно не е имала никакъв шанс. Покрих я с онзи огромен шал. Е, недей да плачиш сега. Имаш мене да се грижа за тебе.
Глава 1
Джереми Малори и преди беше ходил в разни отвратителни кръчми, но тази очевидно бе от най-противните. Нищо чудно, че се намираше в един от най-лошите бедняшки квартали на Лондон — свърталище на крадци и главорези, проститутки и диви гамени, които без съмнение щяха да са следващото поколение лондонски престъпници.
Той всъщност не би дръзнал да влезе по-навътре в квартала. Ако го направеше, вероятно никой от семейството му нямаше да чуе за него нищо повече. Но кръчмата, в покрайнините на това свърталище на крадци, беше построена там точно заради неподозиращите нещастници, които искаха да пийнат няколко чашки, да похарчат малко пари и, ако са достатъчно глупави, да си наемат стая за през нощта, за да се приберат ограбени до шушка, дори и без риза на гърба си.
И Джереми бе платил за стая. Не само това, той бе решил да покаже благосклонност като почерпи с питиета няколкото клиенти в кръчмата, и буквално си просеше да бъде ограбен. Всичко това бе нарочно изиграно, за да привлече погледите на крадците към него. Точно за това бяха там с приятеля му Пърси, за да хванат крадец.
Изненадващо, Пърси Алдън поне веднъж си държеше устата затворена. По природа той бе невероятно словоохотлив, а като връх на всичко, бе и страшно лекомислен. Фактът, че Пърси бе непривично мълчалив сега, само показваше колко е нервен. Разбираемо. Ако Джереми можеше да се чувства като у дома си в тази среда, защото бе роден и израснал в кръчма, преди баща му да попадне на него, когато бе на шестнадесет, то Пърси бе възпитан като член на висшето общество.