— Само две? Не са достатъчни.
— Нямам нужда от повече и им го казах.
— О, разбира се, че имаш. Не можеш да ги переш всеки ден. Това ще е чиста загуба на време. Ще наредя да ти набавят още. Хареса ли ти стаята? Доволна ли си?
И вторият ботуш беше измъкнат, и тя успя да се обърне към него и да повдигне вежди.
— А щеше ли да я смениш, ако не ми харесва?
Той стана, наклони се към нея и прошепна заговорнически:
— Моята стая е на разположение ако искаш, а знам че аз искам.
Тя отново изпъна гръб.
— Няма начин, приятел.
Той се изправи и въздъхна като я чу.
— Дани, няма нужда да се засягаш така от един безобиден флирт. Наистина, аз не хапя — е, освен за да доставя удоволствие, както обикновено става. Имам предвид да те гризна по вратлето. — Гласът му стана дрезгав. — И ушенцето… и може би наистина е време да тръгваш.
Тя побягна, като че ли дяволът беше по петите й.
Глава 15
Дани забърза по коридора към кухнята. Беше се успала. Това не беше добър начин да започнеш първия си работен ден, а работата беше толкова хубава. Тя още не можеше да повярва, че ще живее и работи в такава изискана къща. Дори и коридорът в крилото на прислугата беше постлан с килим. Но въпреки че, имаше нужда от персонал, Малори нямаше да я наеме на работа, ако не го беше изнудила. Чувстваше се зле заради това и се закле, че ще се реваншира, като стане най-добрата прислужница — по-добра даже от онези, които той би наел при нормални обстоятелства.
Мисълта за него я накара да се развълнува отново, но тя бързо потисна това чувство. Нямаше да е лесно да пренебрегне привличането си към този мъж, но трябваше да го направи, иначе той щеше да се превърне в олицетворение на нейното падение.
Когато Дани стигна кухнята, готвачката — госпожа Апълтън — вече беше там. Тя беше общителна жена на средна възраст, ниска и набита. Обичаше да пее, докато готви и го правеше на висок глас.
Вчера, когато госпожа Робъртсън представи Дани като „прислужницата от горния етаж“, тя избухна в смях и не спря цели десет минути. Спираше и после пак започваше само като погледнеше към Дани. Сигурно беше заради дрехите. Поне Дани се надяваше, че това е причината за тази нейна реакция. Сигурно никога преди не беше виждала жена да носи панталони.
Помощничката й Клеър също беше в кухнята. Това беше нацупеното момиче, което вчера й отвори вратата. Тя не се забави да отбележи веднага след като Дани влезе:
— Закъсня.
— Знам. Много съжалявам.
— Храната вече изстина.
Каза го така, сякаш Дани беше виновна за това. Клеър определено беше мрачно същество. Имаше трътлеста фигура, ходеше прегърбена и изглежда беше непрекъснато намръщена или поне Дани не беше видяла друго изражение на лицето й. А може би просто биеше на очи заради вечно усмихнатото лице на готвачката.
— Сега ня’а да има време да ям — обясни Дани с тъжна въздишка, вперила поглед в богатия асортимент от блюда по масата. Беше много гладна.
— Защо не? — настоя Клеър. — Къде смяташ да ходиш? Ти закъсня само за закуската.
— О, значи ни съм окъсняла за работа?
Клеър изсумтя насреща й:
— Аз започвам рано работа, не ти. Ти ще трябва да изчакаш господаря да стане и да освободи стаята за да я изчистиш. Не може да вдигаш шум горе и да го събудиш по-рано.
— А ако проспи целия ден? Тогаз к’во?
— Тогава ще работиш през нощта. Трябва също да поработиш и върху говора си — добави Клеър с отвращение. — Кълна се, звучиш като някой уличен хулиган. Откъде си?
Дани не й отговори. Беше твърде заета да се изчервява. Тя можеше да се опита да говори по-правилно, но това щеше да изисква цялата й концентрация, а това щеше да е много трудно, ако е ядосана или нервна, както сега. Пък и фактът, че си спомни, че е говорила така преди, не означаваше непременно, че ще си възвърне умението пак ей така изведнъж, след като не го беше правила цели 15 години.
Готвачката изшътка на помощничката си да млъкне и каза на Дани:
— Не се тревожи за това, скъпа. Госпожа Робъртсън ще те научи на всичко, което ти трябва да знаеш, но всяко нещо с времето си. Изпълнявай каквото ти каже и ще видиш, че всичко ще бъде наред.
Въпросната госпожа влезе в кухнята и веднага забеляза Дани.
— А, ето къде си. Нахранихте ли се вече? Последвай ме.
Значи нямаше да й се карат. Просто беше закъсняла за закуска. Облекчението й беше огромно, но също толкова огромен беше и гладът й.
Тя хвърли един последен поглед към масата, отрупана с храна, успя да отмъкне две кифлички и ги напъха в джобовете си. След това послушно забърза след икономката. Готвачката обаче я видя и пак избухна в смях, докато Дани излизаше през вратата.