Дани не очакваше такъв вид напътствия, но след като това съвпадаше напълно с намерението й да стане по-добра, тя изпита благодарност към нея за предложението й и й го каза.
— Благодаря, госпожо. Ще съм ви много признателна за помощта.
— Чудесно. Искаш ли да отделяме по половин час всяка вечер на това? Ще видиш, че ще изгладим речта ти за нула време.
Дани се ухили.
— Туй съ петнайсе’ години, все тъй съм говорила. Сигур’ ще отнеме малко повечко.
— Вероятно, но ти не си тръгнала да си ходиш, нали? Ще имаме достатъчно време, за да се справим с това.
Не е тръгнала да си ходи? Част от тежестта, която сковаваше сърцето й изчезна. Ако можеше само и с Малори да се справи веднъж завинаги.
Глава 16
— Ехо, къде са всички?
Дани чу гласа на жената и подаде глава иззад ъгъла на горния етаж да види, кой вдига този шум. Три жени стояха във фоайето, облечени по последна мода. И трите бяха красавици. Тя позна едната — братовчедката на Малори — Реджина Идън, която се беше отбила вчера. Е, това обясняваше как са влезли, след като никой не им беше отворил.
Дани нямаше никакво намерение да отговаря на въпроса на дамата. Тя ясно си спомняше какви са задълженията й, и те не включваха отварянето на вратата и посрещането на гости. Знаеше също, че все още няма иконом или портиер, но Клеър беше наоколо и можеше да ги посрещне, точно както беше направила вчера с нея.
Дани се дръпна назад, за да не я видят, но явно не беше успяла да се скрие достатъчно бързо.
— Ей, ти там. Ела долу, моля те.
Дани не помръдна. Изглеждаше, сякаш жената говори на нея, но можеше и да не е така. Сигурно Клеър се бе появила. Все някой трябваше да дойде при целия този шум.
— Знам, че ме чу. Затова не бягай, а ела долу, моля те.
Дани подаде глава иззад ъгъла отново. Абсолютно сигурно беше, че Реджина Идън гледаше право към нея и й махаше с ръка да слезе. Нямаше спасение. Грубостта не беше част от задълженията й.
Тя се понесе надолу с обичайната си енергична походка в стил „ще се справя“ и едва не се приземи по задник върху мрамора, след като се подхлъзна на последното стъпало. Проклет хлъзгав под! Тя се изчерви, но почти веднага пребледня, след като вече можеше да види жените от по-близо. Те не бяха просто красиви, те бяха пленително красиви.
Едната от тях имаше огнена златисточервена коса и сивозелени очи. Тя беше дребничка, с цели десет сантиметра по-ниска от Дани, и изглежда беше в началото на тридесетте. Другата беше по-млада, може би около двадесет и пет годишна и имаше естествено къдрава черна коса и меки сиви очи. Тя също беше малко по-ниска и Дани определено се почувства като някакъв великан, стоейки до тях.
Реджина беше роднина на Малори, но останалите две? Той беше казал, че останалите от семейството са руси, значи тези двете не бяха част от него. И щом такива красавици го посещаваха, значи може би все пак нямаше да иска да я вкара в леглото си. Сигурно само си играеше с нея. Тя изобщо не можеше да се сравнява с тези елегантни дами, а те определено бяха дами. На челото им пишеше, че са благороднички.
— Харесва ли ти новата работа, момче? — питаше Реджина. — Портиерът ми ще дойде по някое време по-късно днес. Сигурна съм, че ще се разбирате чудесно. Той е много добро момче. Междувременно, явно си единствения, който може да ни помогне да се доберем до Джереми. Мога да си представя как е продължила нощта за него и Дрю, след като си тръгнаха снощи от нас. Не че Джереми по принцип става рано. Все още ли спи?
Беше още рано. Едва десет сутринта. Дани определено можеше да каже, че все още е в стаята си, тъй като я беше държала под око цяла сутрин, за да е сигурна, че ще е добре скрита зад някоя друга врата, когато той излезе. Не смяташе да превръща в ежедневие срещите с Малори из коридорите на къщата.
— Не съм го виждал днес, тъй че най-вероятно още спи.
Това трябваше да ги накара да си тръгнат, но Реджина каза:
— Ами тичай горе и го събуди. И му кажи да побърза. Чакат ни толкова много магазини и складове да обиколим днес, ако искаме да обзаведем това място.
— Шъ го водите дъ пазарува?
— Налага се. Ако чакаме да го направи сам, никога няма да видим това място такова, каквото трябва да е. Ще му се наложи да даде поне един прием, но как да го направи, като няма никакъв свестен диван да седнеш на него.
Дани се зачуди дали Джереми знае, че ще дава прием. Тя се ухили самодоволно, докато се качваше по стълбите. Братовчедка му изглеждаше доста нахакана. Дани нямаше да се изненада, ако идеята за приема беше нейна, а не на Джереми.
Тя се спря малко преди да стигне стаята му, осъзнавайки, че ще трябва да го събуди. Беше се надявала да не го види цял ден. Искаше й се да посвикне малко с работата, преди да й се наложи да се изправи пред него. След това, което й каза снощи… дъхът й секна, само като си припомни думите му и начина, по който я гледаше.