Тайръс не беше сигурен, че се радва да чуе това. Ако този благородник не се интересуваше повече от момичето, едва ли щеше да се навие да плати, за да я убие. Но от друга страна, ако джобовете му бяха пълни в момента, можеше да се съгласи да плати дори повече, отколкото Тайръс беше намислил да иска, за да свърши работата.
— Късно е — каза лорда уморено. — Казвай, каквото имаш да казваш, господин Дайър.
Тайръс кимна.
— Открих момичето. Онова дето успя да избяга. Още е жива.
— Аз знам, че е жива.
Надеждите на Тайръс помръкнаха.
— Знайте?
— Имаше някаква суматоха на улицата онзи ден, близо до моята банка. Бях съвсем наблизо и видях за какво става въпрос. Не можах да повярвам на очите си, като видях момичето, което беше предизвикало всичко.
— Знам к’во имате предвид. И аз се усъмних в зрението си.
— Почти бях забравил за нея. Трябваше отдавна да съм я обявил за мъртва, след като тялото така и не беше открито, но ме убедиха, че това няма да е добро решение.
— И ни сте я последвал?
— Разбира се, че го направих, но я изгубих след няколко пресечки.
— Аз обаче я проследих. Знам къде живее.
До този момент лордът си седеше облегнат на стола и не даваше вид, че се интересува от темата, но сега се изправи рязко и това възроди надеждите на Тайръс.
— Къде?
Тайръс се усмихна.
— Не мислите, че ще ви кажа просто ей така, нали?
Лордът се облегна отново и махна с ръка на мъжете до себе си, които веднага се раздвижиха. Тайръс почти преобърна стола си от бързане да им избяга. За малко да падне, но бързо се изправи, този път с пистолет в ръката си. Главорезите замръзнаха на място, докато той размахваше пистолета в лицата им. Вече не изглеждаха безразлични. Бяха доста ядосани.
Самият Тайръс беше много нервен, но настоя:
— Ако още искаш да я убия, шъ го направя, но шъ ми платиш два пъти повече от преди. Пол’вината сега и пол’вината кат’ ти кажа къде е тялото. Тоз’ път искам да съм сигурен.
— Мъжът се разсмя.
— Нищо няма да ти платя, докато не видя резултати. Вече ми доказа, че лесно се проваляш, господин Дайър. Ще си получиш парите, но само ако свършиш работата този път.
Тайръс нямаше нищо против. Да, късметът му определено се беше върнал.
Глава 21
Госпожа Апълтън беше във възторг от това, че първата й вечеря беше преминала с такъв успех и си наля чаша вино, за да го отпразнува. Наля също на Дани и на Клеър, но Клеър отказа. Тя още миеше чиниите. Дани обаче трябваше само да провери трапезарията и салона още веднъж, за да е сигурна, че всичко е наред, преди да си легнат, така че изпи чашата си на един дъх.
Готвачката поклати глава с неодобрение, като я видя.
— Това си беше чисто прахосване и не искам да го виждам повече. Така ли си пила досега? Или просто не знаеш, че хубавото вино трябва да се отпива бавно, за да се усети вкуса му?
Дани не се изчерви, е поне не много. Но наистина съжали, че е изпила виното на един дъх и усети вкуса му чак, когато вече го беше изпила. По принцип беше свикнала с евтини вина, които нямаха този изтънчен аромат.
Госпожа Апълтън се засмя.
— Е, предполагам, че си го заслужи. Справи се страхотно, момиче, наистина страхотно. Нищо не разля, нищо не изпусна. Добрата прислужница е тази, която не се забелязва. Разбира се, ти не би могла да го постигнеш, заради начина, по който изглеждаш, но все още можеш да станеш най-добрата прислужница в квартала, ако се постараеш още.
— И к’во ми е на начина, по който изглеждам? Госпожа Робъртсън ми избра тез’ дрехи, дъ знайш.
— Бог да те благослови, дете, сигурно знаеш колко си красива. Това твое лице винаги ще привлича внимание. Нищо не може да се направи за това. Но, ако си вършиш работата добре, ще преодолееш този недостатък. Сега бягай. Заслужи си почивката, а утрото ще дойде много бързо.
Дани излезе от кухнята с усмивка на лице. Кой, ако не една домашна прислужница би решил, че красивата външност е недостатък?
Последният гост си беше тръгнал преди известно време и Дани беше успяла да разчисти трапезарията на спокойствие, така че когато влезе отново да провери за последен път всичко, не очакваше да има някой в стаята. Обаче завари Джереми на масата с гарафа вино пред него и полупразна чаша в ръката му. Не изглеждаше щастлив. Напротив, изглеждаше направо нещастен и дори не забеляза, че е влязла в стаята.
Дани се поколеба, дали да го попита какво има, или да се измъкне през вратата, преди да я забележи. Избра по-разумното и тръгна обратно.
— Значи не искаш да останеш?
— Не.
— Толкова пряма — каза той. — Не би трябвало да си толкова откровена с мъж в такова ужасно настроение, не знаеш ли? Всяка лъжа, дори и най-прозрачната, би свършила работа.