Дани разбираше, че тази беше от последните. Дори знаеше защо. Той беше Малори в края на краищата и тя беше привлечена от него повече, отколкото към който и да е мъж до сега. Може и да беше пиян в момента, но това не се отразяваше на целувката му въобще, напротив. Нямаше да се изненада, ако тази нейна първа целувка си останеше най-главозамайващата, която някога щеше да получи, ако никога не изпиташе тази силна и чувствена магия отново.
Тя трябваше да прекрати това веднага, преди да й се е усладило. Иначе щеше да е загубена завинаги. Сигурна беше. Как би приела някой друг, след като се беше докоснала до най-добрия. Но да спре сега беше последното, което би направила. Вече нямаше сили, не и когато така майсторски манипулираха сетивата й, когато единственото, което искаше да направи, беше да обвие ръце около него и никога да не го пусне.
Странно — помисли си — ако така целува, когато е пиян, как ли би я целунал, ако не е?
— Господи, толкова си вкусна!
И тя си мислеше същото за него. Устните му бяха кадифено меки. Или може би нейните бяха такива и съединяването им сътворяваше удивителна комбинация. Дъхът му не беше пропит с алкохол въобще, имаше упойващ аромат. Вкусът му беше екзотичен, тя дори не би могла да го опише. А усещаше и друго освен целувката. Възхитителни тръпки, всичките нови и изключително приятни.
Единият му крак се беше плъзнал между нейните. Натискът предизвикваше силна възбуда, защото той не спираше да го движи, а го търкаше в слабините й по най-еротичен начин. И я беше придърпал толкова близо до себе си, държеше я толкова здраво. Едната му ръка притискаше гърба й, а другата беше обхванала дупето й и тя се беше прилепила плътно към него. Огънят, който се разгаряше диво в тях, щеше всеки момент да експлодира…
— Дявол те взел, Джереми! — оплака се Дрю откъм коридора, а тонът му беше също толкова раздразнителен, колкото и думите. — Можеше поне да затвориш проклетата врата.
След което вратата към стаята на Дрю се затвори с трясък. Дани вече можеше лесно да се измъкне. Тя не само го изблъска, ами сви юмрук и го удари по ухото. Той изрева от болка и се изтърколи от нея веднага.
Тя скочи от леглото и без да си прави труда да го погледне, изсъска:
— Следващия път кат’ се натряскаш, не чакай помощ от мен, приятел. Мо’иш да си спиш на пода.
Глава 22
На другата сутрин, докато Дани слизаше по стълбите да изчисти стаите на долния етаж, защото горе не беше останало нищо друго за чистене, освен стаите на двамата мързеливци, тя чу някой да хлопа по вратата. Карлтън го нямаше да отвори. Знаеше, защото беше излязъл с госпожа Робъртсън да й помогне за някакви поръчки и не ги беше чула да се връщат. Въпреки всичко не отвори веднага. При настроението, в което се намираше в момента, нямаше да се справи добре в ролята на вежлив иконом.
Тя не беше сърдита на Джереми заради това, което се случи миналата нощ. Алкохолът си беше алкохол в края на краищата и караше хората да вършат глупости. Не, тя беше ядосана на себе си. Нямаше извинение за това, което беше допуснала да се случи. Би могла да измисли дузина начини да се освободи веднага и да се измъкне от целувката снощи, но тя не беше опитала дори, чисто и просто, защото не искаше. И точно това я вбесяваше. Това, че разбираше, че знаеше докъде може да доведе тази целувка, нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен неописуемото удоволствие, което Джереми Малори можеше да й достави.
Клеър не се появи да отвори вратата. И тропането се беше засилило, за да покаже нетърпението на посетителя.
Ядосана, Дани отиде до вратата, отвори я рязко и изстреля:
— Всички още спят. Елате по-късно.
— Не ви разбрах? — тонът на мъжа беше язвителен и показваше, че няма никакво намерение да си тръгне.
Дани започна да се поти. Огромният мъжага, който стоеше на прага, беше най-заплашителния мъж, който беше виждала някога.
Беше огромен, наистина огромен, с яки ръце и удивително широки мускулести гърди, но не беше много по-висок от нея, някъде към метър и осемдесет. Тя предполагаше, че е в средата на четиридесетте, но не можеше да отгатне дали е благородник, или не. Фигурата му подсказваше, че е такъв, но беше облечен доста обикновено: без шалче, само с бяла ленена риза, отворена на врата, черно палто, светлобежови панталони и беше обул черни ботуши за езда. Русата му коса също беше много по-дълга, отколкото беше модерно сега сред членовете на висшето общество. Падаше чак до раменете му на гъсти вълни и му придаваше вид на пират. Изражението му ясно показваше, че е по-добре да не му противоречат. Той целия излъчваше усещане за опасност и тя изведнъж се притесни. Никога досега не беше срещала мъж с такова излъчване и не се съмняваше, че той можеше да бъде безмилостен, ако го провокират… и смъртоносен.