— О, аз ще го кажа. — Пърси размаха ръце. — Да не би най-накрая да извадихме късмет?
— Така изглежда — отвърна Джереми. — Чу ли го изобщо? Той е нашия човек, или момче може би.
Крадецът започна да се отърсва от изненадата и вероятно не му допадаше това, което чуваше, вперил подозрителен поглед в Джереми, който тепърва започваше. Той не се впечатли, но го огледа за оръжие. Явно крадецът не носеше такова. Разбира се, Джереми имаше по един пистолет, скрит във всеки джоб на сакото му, така че фактът, че не може да види оръжие, не означаваше, че момчето няма такова.
Крадецът беше много по-висок, от останалите изверги, които се опитаха да ги ограбят, и за щастие бе не по-възрастен от петнадесет, шестнадесет годишен, ако се съдеше по голобрадото му лице. Косата му бе толкова руса, че чак белееше, бе естествено къдрава и късо подстригана. На главата му имаше много стара, безформена черна шапка. Носеше мъжко палто от тъмно зелено кадифе, безспорно откраднато отнякъде, съвсем мърляво и леко омачкано, сякаш спеше с него. Под него носеше потъмняла бяла риза само с няколко гънки около врата, дълги черни панталони и никакви обувки. Умник, нищо чудно, че не го бяха чули, като влезе в стаята.
Много пищно облекло за крадец, но вероятно му изглеждаше така, защото бе много красив младеж. И определено се бе възстановил от изненадата си. Джереми го разбра секунда преди да се стрелне към изхода и се озова пред вратата преди крадеца, като се наведе и сключи ръце около гръдния му кош.
Джереми се ухили лениво.
— Не искаш да ни напуснеш толкова рано, нали скъпо момче? Още не си чул предложението ни.
Крадецът отново го зяпна. Може би заради усмивката му, или пък заради скоростта, с която се озова до вратата преди него. Но Пърси забеляза погледа на крадеца и се оплака:
— Проклет да съм, той те е зяпнал, по същия начин както те зяпат и всички жени. Нуждаем се от мъж, не от дете.
— Възрастта е без значение, старче — отвърна Джереми — Той притежава способностите, от които се нуждаем. Опаковката, в която идва при нас, няма никакво значение.
Момчето се изчерви, както изглеждаше обидено. Като изгледа намръщено Пърси, проговори за пръв път:
— Досега не съм виждал богаташ, който да е толкоз хубав.
Думата „хубав“ накара Пърси да се запревива от смях. На Джереми, обаче, вече не му беше много забавно. Последният, който го бе нарекъл „хубавец“, бе изгубил няколко зъба заради това.
— Ти ли го казваш, след като имаш лице като на момиче? — каза Джереми.
— Наистина има момичешко лице, нали? — съгласи се Пърси — Вече трябваше да има брада и гласът му трябваше да бъде с няколко октави по-нисък.
Момчето отново се изчерви и промърмори:
— Брадата ми не е пораснала още. Аз съм само на петнайсе, май че. Пораснал съм само на височина.
Джереми почувства силно съжаление към момчето, защото това „май че“ означаваше, че то не е сигурно, през коя година точно е родено, както обикновено беше при сирачетата. Но и забеляза едновременно две неща. Гласът на момчето бе станал по-висок, от първия път, когато бе проговорило, а както знаеше минаваше доста време преди гласът на един младеж да възмъжее. Сега вече Джереми бе сигурен, че това не е естественият глас на момчето, този глас беше преправен.
Второто нещо, което забеляза е, че момчето не само бе хубаво, то направо беше красиво. Същото можеше да се каже и за Джереми, когато беше на неговата възраст, но тогава неговата красота бе подчертано мъжка, докато тази на момчето бе по-скоро женствена. Гладки бузи, сочни устни, сладко дръзко малко носле, но имаше и още. Брадичката беше твърде слабовата, шията твърде тясна, дори позата го подсказваше, поне на мъж, познавач на жените, като Джереми.
Той едва ли би бил в състояние да стигне до тези заключения, поне не толкова бързо, ако не беше младата съпруга на баща му, която си бе послужила със същата хитрост, когато за пръв път бе срещнала баща му. Тя отчаяно бе искала да се върне в Америка и единствения начин да го направи, бе да започне работа като каютен прислужник на Джеймс. Разбира се, Джеймс бе разбрал още от самото начало, че тя не е момче, и по неговите думи страшно много се бе забавлявал, докато се правил, че се е хванал на въдицата й.
Джереми можеше да греши по този въпрос. Имаше такава възможност, макар и малка. Обаче рядко грешеше в преценките си.
Реши за сега да не я изобличава. Каквато и причина да имаше за да крие пола си, това си бе нейна работа. Той можеше да е страшно любопитен, но отдавна бе научил, че търпението се възнаграждава най-добре. Освен това единственото, което искаха от нея бе таланта й.