Той опита да смени подхода.
— Дагър ли беше този, който те научи да крадеш?
— Не, беши Луси. Тя беши тази, дето ме намери и ме заведе там.
Два пъти спомена „беши“ и това го подсети, че бе обещал да й помогне да говори правилно.
— „Беше“ вместо „беши“.
— Ъ?
— Каза думата грешно два пъти. Правилното…
Тя го прекъсна с възмущение.
— Знам, че не говоря достатъчно добре, за да съм прислужница в такава изискана къща. Госпожа Робъртсън се опитва да ми помогне, но тя лесно се разсейва и все се отплесва към нещо различно.
— Аз ще те науча.
Поради някаква причина думите му я накараха да се намръщи.
— Ще ме научиш? На какво?
Той се усмихна на вечната й подозрителност.
— На всичко, което поискаш, скъпо момиче, но в момента имах предвид начина ти на говорене. Знаеш, че това може да се поправи. И мен тря’аше да ма попра’ат. Не си изненадана? О, разбирам, не ми вярваш.
— И как говореше преди? Като мен? — попита тя сковано.
— Не съвсем, — ухили й се той, — но почти като теб.
Очевидно още не му вярваше, защото изсумтя насреща му:
— Да не са откраднали и теб като бебе и да са те отгледали крадци?
— Отгледан съм в една кръчма, Дани, и ако изпръхтиш пак така, ще седна при теб и ще ти запуша носа. Там работеше майка ми и аз останах, след като тя умря. Аз съм незаконнороден, не знаеше ли? — добави той весело.
— Не ма будалкаш, нали?
— Съвсем не. И да не си посмяла сега да кажеш „Ти?“
Тя се изчерви, но съвсем леко.
— Кога та е взел баща ти тогаз?
— Бях на 16, когато ме откри или по-скоро аз го открих. Той не знаеше за моето съществуване.
— Тогава откъде разбра, че е той?
— Защото майка ми беше толкова запленена, че не спираше да говори за него всеки божи ден и ми го беше описала много добре. Познах го в мига, в който го видях. Щеше да падне, разбира се, когато разбра, че съм му син.
— И той ти повярва, просто така?
Джереми се усмихна.
— Е, имаше момент на колебание, всъщност сериозно колебание, но не дали съм му роднина, а дали той ми е баща. Беше сигурен, че съм му роднина още като ме видя, не можеше да не забележи, че съм, едва ли не, копие на брат му Тони. Но след като му разказах за майка ми, той успя да си я спомни. Спомни си и времето, което са прекарали заедно.
— Да ни съ опитваш да ми кажеш, че не си се родил богаташ и не си живял като такъв, докато не си станал на 16?
— Точно така.
— Ама ти съ държиш кат’ проклет богаташ толкоз добре!
— Научих се впоследствие, скъпа моя. И това само доказва, че съм прав, нали?
— Че и аз мога да се науча да говоря като теб?
— Точно така.
— Аз и преди съм го правила — призна тя.
— Ъ?
Сега тя се засмя. Беше прекрасна гледка — Джереми, изгубил дар слово. Дани реши да не го държи в напрежение и добави.
— Да говоря като теб.
— Наистина?
— Понякога става съвсем естествено, но обикновено трябва да помисля преди това, а когато съм нервна или ядосана направо забравям и да опитвам. Било е толкова отдавна, когато съм говорила правилно, че сега просто ми звучи непознато.
— Да, вече знам, че си много стара.
Тя му се усмихна, но не каза нищо повече, което съвсем изостри любопитството му.
— Значи не си родена в бедните квартали?
Тя сви рамене.
— Не знам къде съм родена. Изгубих паметта си като малка. Както ти казах, Луси ме намери и ме заведе у дома при нея. Тя самата не беше на повече от 12 години. Трудно ми е да си спомня неща от толкова отдавна, но се сещам, че тя каза, че говоря много правилно и че няма да ме приемат, ако не започна да говоря като нея и ме научи — вероятно, както и ти сега го правиш — довърши Дани с усмивка.
— Къде беше, когато те е открила?
— В една уличка.
— Не помниш ли как си се озовала там?
— Разбира се, че помня. Госпожица Джейн ме заведе там. Обаче тя умря същия ден, когато Луси ме откри.
— Коя е госпожица Джейн? Майка ти?
— Тя каза, че не ми е майка, а бавачка. Тя беше с мен след кръвта. Мисля, че тя ме отведе оттам.
Джереми се наведе рязко напред и възкликна.
— Мили Боже, каква кръв?
Дани се намръщи.
— Тази част не я помня добре. И от преди това също нищо не помня. Имах дълбока рана отзад на главата. Луси каза, че ми е останал белег. Аз самата никога не съм го виждала.
— Значи изобщо не помниш родителите си?
— Не. Но имам сънища. Един от тях е за една много хубава лейди. Тя е толкова красиво облечена, като ангел. Казах на Луси за това и тя реши, че сънувам ангела, който ма пази, защото иначе трябвало отдавна да съм мъртва.