— Ме пази — поправи я той почти машинално. — Ангелът на теб ли приличаше?
Дани премигна.
— Откъде позна? Не казах на Луси за това. Но да — наистина приличаше на мен, поне в лицето. И косата й е почти бяла, като моята, но има много хубава прическа. И не е стара, въобще.
— Дани, това сигурно е майка ти.
Тя изръмжа.
— Да бе! Твърде красиво е облечена. Аз мисля, че е по-вероятно да е това, в което искам да се превърна.
Той размисли за момент и после призна.
— Може би, — усмихна й се, — и в никакъв случай не е невъзможно. Чудя се, как ли би изглеждала в коприна и със сложно фризирана прическа… Господи, няма значение. Мога да си те представя, как сигурно ще ме накараш да се влача по корем, да целувам краката ти и да ти обещая цялата вселена.
Тя избухна в див смях. Джереми отново затаи дъх. Виолетовите й очи искряха, като се засмееше. Цялото й лице засияваше и ставаше още по-красива. Той не вярваше, че това е възможно. Тя по начало си беше до болка красива.
— Изпадам в ужас, само като си го помисля, така че не разбирам защо се смееш? — настоя той с престорена строгост.
— Защото, когато решиш да се правиш на глупак, нямаш равен. Да ми целуваш краката, ха! Ще трябва ли да си събуя обувките преди това?
Той премигна и погледна надолу към краката й.
— Проклет да съм! Ти си още с ботушите! Да не би госпожа Робъртсън да е забравила за тази съществена част от гардероба ти? Трябва да носиш удобни домашни пантофи, скъпа моя. В края на краищата, работата ти го изисква. На крак си по цял ден. Сега, като се замисля, предпочитам да си по гръб по цял ден. Дали случайно не си размислила да си смениш работата?
— Проклета да съм, ако го направя!
Той повдигна вежда.
— И дори не си любопитна какво предлагам?
— Живяла съм сред момчета цели 15 години и самата съм са преструвала на мъж, тъй че много добре знам к’во си мислите — тя се изправи сковано, докато говореше и преди да изхвърчи от стаята, добави: — Ни го забра’яй, приятел, когат’ следващия път решиш да ма обиждаш.
— Чакай сега… Не исках…
Джереми се предаде. Тя беше изчезнала. Мътните да го вземат, как успя да обърка всичко само за един миг? Само допреди минута тя се смееше.
Той въздъхна, после усмивка пробяга по устните му. Разговорът им не завърши както искаше, но определено беше постигнал много. Накара я да се успокои в негово присъствие и я разсмя. Следващата стъпка бе да продължи да се шегува с нея, да я дразни, да я разсмива. Накрая… да започне да си краде целувки… Е, може би първо ще изчака да избледнее синината на бузата му. Не трябваше да забравя, че тя раздаваше юмруци, вместо шамари.
Глава 25
— Луси! — Ахна Дани, като стигна до вратата след като й казаха, че има посетител. Луси разпери ръце и я прегърна горещо, но само един поглед към лицето на приятелката й след като отстъпи назад, я накара да попита:
— Какво не е наред?
— Айде да са порас’одим, а? Ни съ чувствам добре на място кат’ туй.
Дани разбра. Луси не просто беше проститутка. Тя се обличаше като такава и никак не подхождаше на място като това. Изненадващо беше, че въобще е стигнала до тук, без някой да я подгони или да се опита да я изхвърли от квартала.
— Хайде да идем до парка. — Предложи Дани, хващайки Луси за ръката, за да пресекат улицата. — Как стигна до тук?
Луси се захили.
— Намерих един файтон. На шофьора толкоз му ’ареса с мен, че са съгласи да ма докара. — Тя се обърна и пусна една въздушна целувка към шофьора, който я чакаше в края на улицата. — Той шъ ма изчака да ма върне после.
— Не очаквах да дойдеш толкова скоро. Няма ме само от седмица.
Дани беше използвала няколко монети от парите, които госпожа Робъртсън й даде да наеме коминочистач, за да изпрати на Луси новия си адрес. Госпожа Апълтън го беше написала вместо нея и едно момче се съгласи с радост да изпълни поръчката, защото през лятото нямаше толкова работа, колкото през зимата.
— Но се радвам много все пак. — Довърши Дани, докато сядаха на една пейка все още близо до улицата.
— Тревожех съ, че ня’а да си намериш работа толкоз скоро, зарад ’сичките пъти преди кат’ търсеше. Обачи, явно си имала късмет. Я са виж. Едвам тъ познах в тез ’убави дрехи. И напра’о щях да падна, когат’ шофьора ми посочи таз’ къща. ’аресва ли ти тук? Божке, ама как ня’а да ти ’аресва?
— Все още ми трябва време да свикна, но хората са много мили и ми помагат. Даже ме учат да говоря правилно.
— Да, забелязах вечи. Толкоз ’убаво говориш, че чак мъ болят ушите.
Дани се усмихна.
— Не, все още не. Помниш ли как ме щипеше всеки път като направя грешка, докато ме учеше да говоря като вас.