— Ник’гиш не съм та щипала силно, просто не исках да та изхвърлят, щото не си кат’ нас. Ама честно да си кажа, аз винаги съм мислила, че няма да останиш дълго, че семейството ти шъ та намери и шъ та отведе.
— Наистина ли?
И Дани се беше надявала на същото. Дълги години беше плакала преди да заспи и беше мечтала за родителите си, които даже не помнеше. После порасна и разбра, че явно няма друго семейство, освен Луси и останалите от бандата. Ако имаше някой жив, дори и далечен роднина, госпожица Джейн щеше да го спомене или да се опита да я заведе при него, нали?
Фактът, че след толкова години я бяха изгонили от тайфата, отрезви и двете.
— Беши време да тръгнеш по пътя си, Дани, и виж как ’убаво са е наредило ’сичко с теб.
— Знам, но всички вие много ми липсвате.
— Мо’иш да идваш да на виждаш. Шъ му натриеш носа на Дагър, дет’ си са спра’ила толкоз добре. Кат’ споменах носа му — един тип му го счупи.
Дани премигна.
— Така му се пада. Хич не ми е жал за него в момента. Но ти не си била целия този път само заради това, нали?
— Правичката да си кажа, точно за туй. — Луси стана очевидно неспокойна. — Ни съм била там кат’ е станало и ни можах да огледам мъжа, но той го е цапардосал, за да му каже къде си отишла.
— Аз?
— Аха! Разбира съ, Дагър нищо не му е казал, щот’ не знай. Туй момче дет донесе адреса ма намери на улицата и Дагър не знаише, че аз знам къде си.
— И този мъж е търсил мен?
Луси кимна утвърдително.
— Ни е казал как са казва или защо та търси. Обаче е изкарал акъла на Дагър, а ти знаиш, че той ни съ плаши лесно. Пък аз са уплаших, че ше го претрепе само и само да та намери и сигур’ и теб шъ тъ нарани. И Дагър вече знае.
— Какво?
— Че си жена. Мъжът та нарече жената с бялата коса.
Дани потрепери.
— Много ли беше ядосан?
— Беши твърде зает да ни намери ново място, та да не мож’ тоз’ тип да ни открий отново, и да си лекува носа и другите синини. Ни знам к’во го ядоса повече, туй дет’ са случи или туй, че си го лъгала.
— Мислиш ли, че може да е някой, когото съм обрала?
— Ни съ сещам за друго. Ама ти толкоз внимаваше да не та видат.
— Знам, но… — Дани млъкна, защото се сети кой би могъл да бъде.
— К’во?
— Този лорд дето го обрах онази нощ. Слугата му ме видя. И въпреки че успях да го излъжа тогава, на другия ден със сигурност е разбрал, че съм крадец като са видели, че бижутата липсват. Излезе, че и самият лорд е крадец, така че не му е било трудно да наеме някой бандит от улицата да ме проследи.
— Туй хич не ми ’аресва — каза Луси разтревожено.
— И на мен.
Глава 26
Продължавайки да се чуди, след като Луси си тръгна Дани взе да се съмнява, че човекът, който я е търсил е бил нает от лорд Хедингс. Той е питал за жена, а слугата онази нощ бе видял мъж, поне нямаше никакви признаци да е разпознал дегизировката й. Ако са те, би трябвало да търсят мъж с бяла коса, а не жена.
После си спомни и за онова чувство, че някой я преследва онази сутрин. Вероятно след като са я изгубили са взели да разпитват и са открили къде живее. Тя прекоси няколко по-богати квартала, за да стигне до вкъщи. Сигурно е бил някой богаташ, който я е видял да минава през квартала, помислил е че тя го е ограбила и я е проследил, за да си разчисти сметките с нея. Тя вече си беше загубила шапката и е било много по-лесно да познаят, че е жена без нея. Или пък, след като преследвачът е видял къде живее е предпочел да не се намесва сам, а да наеме някой да му свърши мръсната работа.
Това изглеждаше много по-вероятно и не си заслужаваше да се тревожи особено. Тук, където живееше сега, никога нямаше да я открият. Затова тя се качи горе и започна да чисти, без да мисли повече за това.
Неочакваната, но много приятна среща с Луси я беше принудила да изостане малко със задачите си. Беше късен следобед, когато тя най-накрая слезе долу за да изчисти и стаите на първия етаж. Мислейки, че е празен тя влетя в салона, но видя Джереми и братовчедка му да седят на дивана и веднага се завъртя кръгом да излезе. Обаче не беше достатъчно бърза.
— Влизай, Дани, можеш да си чистиш спокойно — й каза Джереми.
— Мога да почакам — увери го тя.
— Не ставай глупава! Виж колко е късно! Давай, изчисти, за да приключиш за днес.
И тя това искаше. Салонът беше последната останала стая. Пък и не беше необходимо да чисти кой знае какво. Никой не беше влизал, откакто тя самата седеше на същия този диван вчера.
Не беше виждала и Джереми оттогава. Той излезе снощи. Излезе отново и тази сутрин рано и току-що се беше върнал. Странно, но къщата не беше същата, когато него го нямаше. Тя не можеше да си обясни защо, но определено го усещаше. Може би защото не можеше да се отпусне напълно когато знаеше, че си е вкъщи? Не, това трябваше да е причината, но всъщност беше точно обратното. Тя явно не можеше да се отпусне когато него го нямаше.