— Изобщо не е твоя работа!
Дани сви рамене и продължи да бели своя дял картофи.
— Разбира се, че си права, но не е и твоя работа какво правя аз, така че защо ми го каза!
— Това, което вършиш е грешно.
Дани се засмя.
— И къде го пише? Забавлявам се с един богаташ, какво толкова? Не мисля, че е грешно, след като го правя само с него. Вярно, че ми отне малко време да го проумея, но накрая разбрах. И важно е какво мисля аз, не другите. Пък и той не е женен, аз не съм омъжена. Кой шъ пострада от туй?
— Ти — каза простичко Клеър.
Това веднага отрезви Дани. Тя и сама беше стигнала до същия извод. Накрая щеше да му омръзне. Надяваше се, че и той щеше да й е омръзнал, когато това се случи, но това, което чувстваше към него сега, я караше сериозно да се съмнява, че някога ще иска да го остави. Е, тя щеше да си тръгне след няколко месеца и да продължи живота си като намери мъж, който да иска да се ожени за нея, не такъв, който не ще и да чуе за женитба никога.
Тя въздъхна и каза:
— Сигур’ шъ стане тъй. Но туй си е мой проблем. Ни е твой.
— Не е твой — поправи я Клеър.
Дани се скова. Тя направи толкова грешки днес в салона, докато разговаряше, че споменаването на последната, я изкара от релси.
— Сега всеки проклет човек в тази къща ли ще започне да ме поправя?
Клеър отново се намуси.
— Мислех, че искаш да се научиш да говориш правилно. Ако е така, трябва да те поправяме постоянно и ни стана по-скоро навик, отколкото задължение.
Логиката й беше неоспорима. Дани дори смътно си спомняше, че Луси правеше същото, когато я учеше да говори като тях в онези далечни години. Просто й се искаше да спре да бърка, когато е нервна или разстроена, но Луси беше свършила превъзходна работа като й изби от главата този „префърцунен начин на говорене“, както го наричаше.
— Съжалявам, — добави Клеър, — нямах намерение да сменям темата.
Дани не се сдържа и се разсмя, като я чу. Особено, като се имаше предвид, че предишната тема беше — както Клеър го беше нарекла — „разюзданото поведение на Дани“.
— Знаеш ли, и ти трябва да се отпуснеш малко. Върши чудеса с настроението.
Тя се опитваше да се шегува, за да покаже, че не е обидена, но Клеър я изуми с отговора си.
— И аз опитах веднъж.
— И?
Последва толкова дълга пауза, че Дани помисли, че Клеър няма да продължи. Накрая тя каза:
— Опознах бившия си работодател доста добре, но това доведе до невъобразими страдания.
Дани не знаеше какво да каже. „Невъобразими страдания“ беше странен начин да опишеш разбитото си сърце, затова може би…
— Умря ли? — попита тя плахо.
Клеър изсумтя, като я чу.
— Да беше умрял.
Дани се намръщи.
— Значи сега го мразиш?
— Не, не мога да кажа, дали го мразя. Дори не съм изненадана от това, което направи. Ако трябва да съм напълно откровена, не мога да кажа дори, че съжалявам за това.
— Мили Боже, какво толкова е направил?
Последва нова дълга пауза. Клеър, като че ли, се бореше със себе си, дали да продължи да разказва. Очевидно темата беше болезнена за нея. Очите й се бяха навлажнили.
Дани тъкмо щеше да й каже да забрави за това, когато Клеър проговори:
— Беше само веднъж. Беше грешка. Не трябваше да се случва. Дори не ми хареса… е, поне не всичко. И не трябваше да забременявам още от първия път, но точно това стана.
Господи, родила е дете и то е умряло! Нищо чудно, че каза страдания.
— Клеър, ти не бива да…
— Аз се радвах, че ще имам дете — продължи Клеър, все едно Дани не е казала нито дума. — Не очаквах да се зарадвам, но животът ми беше безкраен низ от работа и сън, и нищо необичайно не ми се беше случвало до тогава. Детето можеше да промени това, щеше ако… ако…
Клеър вече плачеше горчиво, но тихичко. Огромни сълзи се стичаха по бузите й. Дани не можеше да реши, дали да я прегърне, след като въобще не бяха близки, или да не реагира, та да може Клеър да се съвземе. Искаше да я прегърне, тъй като усещаше огромната мъка, която се изливаше от нея.
Дани понечи да го направи, но после се спря. Те наистина не бяха близки и Клеър можеше да я разбере погрешно, можеше дори да се обиди от изразеното съчувствие. В края на краищата, момичето още от самото начало й беше показало, че не я понася.
Вместо това, реши да я притисне още малко, защото мислеше, че Клеър ще се почувства по-добре, ако говори. Може би никога до сега не е споделяла мъката си с някого и е пазила всичко дълбоко в себе си.
— Как умря детето? — попита Дани накрая.
Клеър премигна и се вторачи в нея, мръщейки се.
— Да умре? Не, той не умря. Откраднаха ми го.
Сега Дани я зяпна.