— Ъ?
— Негова Светлост в началото не вярваше, че детето е негово. Той ми се подигра и ми каза някои доста неприятни неща, които като цяло се свеждаха до това че „няма как да се роди бебе от един път“. И аз си мислех същото, но открих колко бъркам от първа ръка. Нямах никакво намерение да го убеждавам. Не исках да признае детето или каквото и да е. Най-много се тревожех, че щях да загубя работата си заради това. Останалите от прислугата ме презряха и се отнасяха лошо с мен, защото щях да имам дете, но без съпруг да го отгледа.
— И ти напусна?
— Не, искаше ми се да си бях тръгнала. Но леля ми все още работеше там. Тя ми намери работата, също както направи и тук.
— Тук?
— Не знаеше ли? — попита Клеър. — Госпожа Апълтън ми е леля.
Дани не знаеше, а и двете жени изобщо не си приличаха и тя никога не би предположила, че са роднини. Обаче сега повече я интересуваше историята на момичето и затова я попита:
— Какво стана след като роди детето?
— Сестрите на Негова Светлост дойдоха да го видят. Разбираш ли, той им беше казал, че се опитвам да го изкарам негов син. Изобщо не разбирам, защо е трябвало да им казва.
— Може да се е страхувал, че ще идеш при тях да се оплачеш и е искал да ги предупреди да не ти вярват.
— Възможно е, въпреки че аз никога не бих постъпила така. Те не бяха от най-приятните дами, и двете, да ги помоля за помощ за каквото и да е беше немислимо. Две огорчени стари моми — това представляваха. Аз ги отбягвах винаги, когато идваха да му гостуват.
— Но са дошли да видят сина ти?
— О, да, и заявиха, че бил копие на брат им, когато бил бебе. Негова Светлост беше по-малък и от двете, много по-малък, така че, нали разбираш, те и двете го помнеха като бебе.
— Значи са приели сина ти като част от семейството.
— Да.
— Но това би трябвало да е добра новина за теб?
— Как не, по дяволите! Те настояха да им дам сина си да го отгледат. Виждаш ли брат им беше минал средна възраст и все още не беше създал наследник. Те се ужасяваха, че той никога няма да го направи. А аз им го бях осигурила. Можеха да спрат да се тревожат за това и да му го натякват непрекъснато.
— И ти просто им го даде?
Сълзите отново се застичаха по лицето на Клеър.
— Те не ми оставиха никакъв избор. Заплашиха ме, че ще предявят обвинение срещу мен за какви ли не престъпления и ще ме вкарат в затвора, ако не им дам бебето и не се съглася да не го виждам никога повече.
— Наистина ли бяха в състояние да го направят?
— О, да, много лесно. Кой щеше да повярва на една проста кухненска прислужница срещу две дами и лорд от висшето общество?
— Но защо са настояли да не го видиш никога вече? Ти си му майка, за Бога?
— Защото не искаха той да знае за това. Той е техен наследник. Смятаха да го отгледат като истински благородник.
— Без майка? Да не се е пръкнал от въздуха, ей така?
— О, Негова Светлост има съпруга. Аз не знаех, или по-скоро, никога не трябваше да узнавам… ами, нали разбираш. Но аз не бях единствената, която не знаеше. Май повечето от персонала не знаеха също, толкова отдавна съпругата му я нямаше. Предполагам, че не са се разбирали изобщо и тя е отказала да живее с него. Сестрите споменаха нещо, че се върнала с рев при семейството си.
— Защо просто не се е развела?
— Благородниците не правят така.
— Но те са искали да изкарат детето нейно. Тя съгласи ли се с това?
— Сестрите му бяха доста убедителни — и после Клеър се наведе към нея и прошепна. — Бяха решили да й кажат, че ще трябва да живее с брат им отново. Не се съмняваха, че ще се съгласи на всичко, само и само да не се случи това.
— Те ли ти казаха така? — попита Дани с недоверие.
— Не, но обсъдиха всичко пред мен и как точно мислят да се справят с проблема, все едно ме нямаше там и не чувах всяка тяхна дума.
Номерът да си „невидима“ отново. Учудващо, колко добре действаше.
— Тоест, не ти беше разрешено да останеш на работа след това?
Устните на Клеър започнаха да треперят отново.
— Не, трябваше да си тръгна още същия ден и освен това, да се закълна никога да не се връщам или да се опитвам да видя сина си. Но той щеше да получи най-доброто образование и чудесен живот, щеше да получи всичко, което се купува с пари.
— И по думите ти също и едно жалко и презряно семейство.
Клеър въздъхна.
— Не, всъщност те много го обичат.
— Как би могла да знаеш, като никога не си се връщала?
— Леля ми остана там още известно време, за да се увери, че се отнасят добре с него. Те не знаеха, че ми е леля, така че тя можеше да продължи да работи, когато аз си тръгнах. Тя ми каза, че обожавали момчето, че били напълно променени, когато той бил с тях, били много добри и дори на Негова Светлост бащинството се отразило добре.