Глава 35
Градската къща на семейство Баскъм беше доста малка, но пък лорд Баскъм и чудесната му съпруга рядко идваха в Лондон и много от благородниците споделяха модерното напоследък мнение, че да поддържаш празна къща, в която да живеят само прислужници, е разхищение на добър персонал. Естествено, никой не би си признал, че всъщност е разхищение на пари. Смятаха за допълнително предимство да не държат къщи в града. Последните тенденции бяха да се наемат обзаведени апартаменти, когато им се наложи да останат в града за известно време или да отсядат в луксозните хотели, ако визитата е кратка.
Баскъм имаше бизнес интереси в града и вероятно затова все още поддържаше градската си къща. А това се оказа доста полезно сега, когато дъщеря им беше в града за дебюта си. Въпреки че беше малка, къщата беше богато обзаведена с някои изключителни произведения на изкуството. Семейството си беше доста заможно, но разбира се, умерено пестеливо.
Джеймс Малори пристигна там още на следващата сутрин. Предния ден беше изпратил съобщение, че ще ги посети и затова фактът, че го накараха да чака в това малко фоайе, му се стори забавен… е, поне в началото.
Албърт си беше вкъщи. След като го пусна да влезе, икономът го информира, че господарят му е доста зает и попита дали Джеймс не би се върнал в по-удобен момент. Джеймс просто отпрати иконома със съобщението, че няма да си тръгне.
— Доста грубо от негова страна, не мислиш ли? — отбеляза Андрю, след като изминаха 20 минути.
— Може би, просто е знак, че цялата тази история бая го е разстроила — предположи Дрю.
— Не се и съмнявам, че е разстроен, — отвърна Джеймс с раздразнение — достатъчно, че да се втурне към Хаверстън и да изложи проблема на брат ми Джейсън.
— А може и да си мисли, че вече е уредил нещата и срещата му с нас е чиста загуба на време, — обади се Андрю — което пак е много грубо от негова страна. Може поне да дойде и да ни го каже.
— Джейсън може и да го е оставил с усещането, че всичко е уредено, — допусна Джеймс — но много се съмнявам. Джейсън е много добър в това да ти каже това, което искаш да чуеш, без всъщност да разкрие нищо съществено.
Дрю се подсмихна като чу това.
— Ще ми се да знаех как става това.
— С финес, момчето ми, с много финес, — отвърна му Джеймс — а и ти се справяш чудесно. Просто го прилагаш предимно на жените.
— А, този вид финес! — ухили се Дрю.
Пет минути по-късно търпението на Джеймс се изчерпа и той каза на по-младите мъже.
— Елате с мен, но ще стоите пред вратата, докато ви повикам.
Икономът, който седеше на пост пред вратата на господаря си, понечи да спре Джеймс. Но бързо се отказа. Един поглед към него и той отвори вратата и обяви посещението му.
Албърт четеше някакви документи, седнал на бюрото си. Той вдигна поглед и въздъхна при вида на Джеймс влизащ в стаята.
— Сега наистина не е удобно.
— И на мен така ми казаха, но се съмнявам, че едва ли ще има удобен момент за такъв неприятен разговор. Като се има предвид, че сте се обърнал към погрешния Малори, ще трябва да отделите малко време и на мен, нали?
Това въобще не беше въпрос. Албърт също го усети и бутна документите настрани. Джеймс никога не беше виждал този човек преди. Изглеждаше доста изискан — кестенява коса, леко изсветляла по слепоочията, издаваща че скоро ще посивее. Джеймс беше учуден, че все още не е побелял с дъщеря като Емили.
— Няма какво повече да обсъждаме, освен датата на сватбата — настоя Албърт. — За това ли сте дошъл?
Джеймс не отговори. Той придърпа един от няколкото столове близо до бюрото на Албърт и го сложи отстрани, така че да има добра позиция, когато представлението започне. Столът беше удобен и това беше добре. Той имаше чувството, че визитата може да се проточи.
Тишината изнерви по-възрастният мъж и накрая той изстреля:
— Вижте сега, много добре познавам репутацията ви и отказвам да бъда тормозен.
Джеймс повдигна вежда.
— Хайде човече, откъде пък ви хрумна, че ще ви тормозя? Или ще забравя или… е, сигурен съм, че няма да се стигне до там.
Червенина плъзна по бузите на Албърт.
— Тогава говорете по същество, Малори. За какво сте дошъл?
— Ами, странно нещо са слуховете. Те имат за цел да дразнят, удивляват или да вбесят някого, в зависимост от гледната точка на въвлечените.
— И аз чух някои наистина много притеснителни неща. Който ги разпространява, трябва да бъде застрелян. За нещастие се оказа, че са истина.
— Ще си позволя да не се съглася с вас. Истинско щастие е, че няма нищо вярно в тях.