— Съжалявам, но ще трябва да прекъснем разговора дотук — извинявам се с усмивка. Интервюто погълна много повече време и усилия, отколкото очаквах. С репортера се впуснахме в сложна игра. Зная, че ме харесва, но го прикрива — въпрос на професионална гордост. Аз пък се преструвам, че се опитвам да го покоря, макар да съм наясно, че вече го въртя на малкия си пръст.
Той прави кисела гримаса, мъчейки се да разбере дали съм планирала прекъсването с надеждата да спомене в интервюто, че обядвам с майка си. Ако е нарочно, няма да го спомене. Ако не е — непременно ще го вмъкне. В крайна сметка тази подробност ще придаде на материала му малко по-човешки облик, какъвто до момента напълно липсваше. Истината е, че се получи съвсем случайно. Пътищата им никога нямаше да се пресекат, ако мама не беше истински деспот на тема точност, а този журналист не се разтакаваше, което е типично за всички журналисти.
— Един-два последни въпроса. — Приемам със захаросана усмивка. — Непрестанно ви засипват с оплаквания по повод естеството на водещото ви предаване, „Секс със екс“ — пишат ви родители, учители, общинските власти. Дори Англиканската църква ви осъди…
— Аз съм привърженичка на агностицизма — прекъсвам го с усмивка.
Без да ми обръща внимание, продължава:
— Как приемате обвинението, че проповядвате разврат?
— Много просто — не го приемам. Рейтингът остава непроменен и когато двойката не се раздели. Телевизията е държавно санкционирана форма на култура. Не принуждавам никого нито да гледа, нито да участва в предаването — изпявам заучения отговор като папагал и едва съумявам да скрия прозявката си. Вече не ми звучи толкова убедително, колкото едно време. Дано обаче репортерът се хване. Хрумва ми да добавя нещо ново: — Британската публика е твърде интелигентна, за да се остави да й диктуват. Ще ме цитирате ли дословно? — Той кима смутено. Очевидно се подразни, задето прие без бой.
— И един последен въпрос. Наричат ви „гласът на вашето поколение“ — как ви кара да се чувствате този етикет?
— Така ли ме наричат? Не знаех — кискам се кокетно в напразен опит да го заблудя, че съм напълно безобидна. — Честно ли да ви отговоря? Но няма да ме цитирате. — Не издържам повече на сиропирания си фасон. Коства ми огромни усилия. Журналистът кима. — Не съм гласът на своето поколение, тъй като съм далеч по-умна, по-милостива и по-жестока.
Той преживя казаното. Подозирам, че се ядосва, задето се съгласи да не ме цитира. Това беше най-свежото изречение в цялото интервю.
Де да знаеше какво имам предвид.
Изправям се, с което давам да се разбере, че е време да вървя. Джаки изпраща журналиста и довежда майка ми.
— Извинявай, позабавих се — посрещам я с въздушна целувка и грабвам сакото и чантата си, преметнати на облегалката на стола. — Джаки, ще обядвам с мама, след което ще й търсим тоалет за сватбата. Ще отсъствам почти целия следобед.
Това не е проблем — намирам, че работя извънредно толкова често, та ми се полага от време на време да ме няма. С изключение на моя екип служителите на телевизията се явяват на работа едва в единайсет, а за мнозина работният ден започва едва когато изтрезнеят след обяда.
— Проверявай редовно електронната ми поща, тъй като очаквам важно решение на изпълнителния съвет за бюджетите за догодина. Мобилният ми телефон ще бъде включен, но ще ме търсиш само в случай на крайна нужда. Не ме свързвай с никого, освен с Дарън.
— С Дарън ли? — зашеметена повтаря Джаки. Сякаш получавам електрошок с мощност две хиляди вата.
— Дарън ли казах? Имах предвид Джош. — Алена като божур, тършувам из чантата си, преструвайки се, че търся кърпичка да почистя червилото си например, макар че устните ми дори не са начервени.
— Защо каза Дарън? — любопитства Джаки.
— Ами сигурно заради онзи журналист. Засипа ме със същите въпроси, каквито ми задаваше онзи тип Дарън. Дали не се чувствам отговорна за разврата на нацията. И не изпитвам ли вина, задето действаме като катализатор за насилието.
Ръцете ми изведнъж заживяват свой живот. Почесват носа ми, затъкват кичур коса зад ухото ми, разтриват крака ми. Не желаят да стоят мирно на кръста ми или отпуснати край тялото. Джаки и мама изпитателно се взират в мен.
— Много си приличаха, журналистът и ъъ… как му беше името… Дарън. И двамата са непрактични, заблудени, морализаторски настроени дървеняци. Прощавай, мамо. — Бързам да се извиня за нецензурния си език, преди да ми е направила забележка.
Прости ми, Дарън. Дълбоко в себе си се чувствам гадна предателка.