В студиото за миг се възцарява тишина, натежала от предателство, разкаяние и страх. Лорънс се е втренчил в Аби. Ченето му е увиснало, което никак не му отива. Изглежда като тъпоумно животно, в каквото всъщност го е превърнала Аби. Ситуацията е сложна. Признавам. Правя отчаяни знаци на втора камера да се приближи. Близък план, близък! Ясно да проличи потръпването на всяко мускулче, да улови всяко чувство. Аби трепери толкова силно, че се питам дали няма да се разпадне. Погледът й е непоколебимо втренчен в пода. Твърде унижена и засрамена да разсъждава над друго, освен над въпроса — как ще напусне студиото, дори не понечва да погледне Лорънс. Напълно е забравила за съществуването на Деклан. Той на свой ред се прави на равнодушен. Облегнал се е спокойно във фотьойла, небрежно е кръстосал дългите си крака и потропва със стъпало. Безстрашната му поза бива разобличена, когато трета камера улавя малката подробност, че ноктите му са впити в дланите до кръв и чак кокалчетата му са побелели. Господи, как се разкайват. Дланите им лепнат от пот, устните им потрепват, стомасите им са свити на топка. На лицата им е изписан безмълвният въпрос: „Какво направихме?“
„Да не бях написал проклетото писмо!“
„Съжалявам. Съжалявам.“
„Мамка му.“
Лорънс пръв нарушава мълчанието.
— Защо го направи? — упреква я.
— А ти защо ми нямаш доверие? — обвинява го Аби.
— Мамка му — заключава Деклан.
Псувнята подейства на публиката като таен знак. В миг подивяват като зверове. Започват да свиркат, да дюдюкат, да плюят и да ръкопляскат. Изпитват колективно облекчение, че в конкретния случай прецаканият е някой друг. Доволни, че те самите са останали невредими, изпадат в неконтролируем бяс. Псуват като каруцари. Имам чувството, че ако им попаднат подръка изгнили плодове, изобщо няма да се посвенят да ги пуснат в употреба. Презират Лорънс, защото е рогоносец. Ненавиждат Аби, защото се е държала като истинска мръсница. И прощават на Деклан, защото има чаровна усмивка и се прави на готин. Студиото се изпълва с жизнерадостна музика от електронен синтезатор. Независимо от факта, че Аби се разтърсва от истерични ридания и се налага да бъде изведена. Краката й не я държат. Жалка, плачевна гледка. Дано втора я е заснела в близък план.
— Отлично предаване, Кас.
— Благодаря.
— Страшен хит, Кас.
— Благодаря.
— Браво, Кас.
— Благодаря.
Умело приемам поздравленията и се нося по коридорите с вид на човек, комуто предстои важна мисия. Истината е, че действително ми предстои. Сърцето ми неудържимо тупти, кръвта пулсира във вените ми. Предаването свърши едва преди няколко минути, но вече съм сигурна, че беше огромен успех. Направо грандиозен. Публиката не иска да напусне студиото и се налага да извикаме охраната. Лорънс се нахвърли върху Деклан. Пред камерите! Очарована съм. И сценарий да бях написала, нямаше да излезе толкова сполучливо. Втората част беше посветена на Джени, Браян и Карън — такава отврат! Браян не знаеше дали това е най-щастливият, или най-тъжният ден в живота му. Публиката беше във възторг от безочливото му самодоволство.
Влизам в кабинета си, отрупан с цветя и шампанско. Добрите новини се разпространяват бързо. Знаех си, че ще ме залеят с поздравления и благопожелания. Все пак цялата TV6 се страхува от мен и затова всички полагат неистови усилия да ми се подмажат. Но чак такова нещо не бях очаквала. Не съм на себе си от радост, но непременно трябва да излъчвам пълно безразличие.
— Къде да сложа всички тези цветя? — пита Фай.
— Все ми е едно.
Небрежно прехвърлям картичките.
Имам поздравление от Джош и Иси, което гласи: „Ти си безскрупулна, свръхамбициозна, целеустремена експлоататорка. Браво. С обич, най-добрите ти приятели.“
Ухилвам се до уши. Има картичка и от Бейл: „Големите неща бързо стават още по-големи.“
— Ама колко си дълбокомъдрен — промърморвам.
— Да отворя едно шампанско, нали? — пита Фай, стиснала бутилка баснословно скъпо отлежало шампанско „Вов Клико“.
— Щом имаш желание. Стига да си даваш сметка, че не празнуваме.
Усмивката й застива.
— Така ли? — зяпва втрещена.
— Не. Трябва да изчакаме повторението и да засечем броя телефонни обаждания от зрители до утре сутринта. Едва тогава можем да празнуваме. Дори най-добре да отскоча до телефонната централа и да поговоря с шефа на смяната.
— Но аз резервирах места в „Бибендъм“. Екипът очаква купона с нетърпение. През последните осем седмици хвърлихме толкова труд…
Вярно е, работехме по четиринайсет часа на ден.
— Кой плаща?
Смазана е. Мълчи. Аз омеквам: