— Ами добре, единственият проблем е, че още не съм свършила с интервютата. Бейл си е навил на пръста да се подготви втора поредица.
— А после какво? Все нови и нови поредици?
— Явно така смята. Аз съм по-скептична. Така де, широката публика не е чак толкова наивна.
— Във всеки случай все ще намериш време да се видим за малко. Не можеш да работиш с това темпо до безкрай.
— Имаш ли нещо предвид?
— Примерно да изпием по едно. И да хапнем спагети. Някъде, където ще можем да поговорим на спокойствие и да наваксаме с новините. Имам чувството, че не съм те виждала от седмици.
Питам се дали в това изречение не е кодирано съобщението: „Зарязаха ме.“
— Добре, да се видим, да речем, в „Папа Бианчи“. Кухнята не е Бог знае каква, но е евтино, обстановката е приятна, а най-същественото е, че келнерите разбират колко е важно да се посмееш и да се понатряскаш. — Пропускам да отбележа, че освен това се намира на две крачки от студиото и след вечеря ще мога да се върна да поработя, но може би, като й продиктувам адреса, ще се досети.
— Чудесно, задръж така да потърся химикалка.
От отсрещния край на линията долита музиката от включеното радио на Иси. Чувам я как тършува за химикалка. Зная къде търси. Най-напред ще провери в чекмеджето на масичката за телефона — напразно. После ще прерови кухненските чекмеджета, гърнето на перваза и най-сетне ще провери зад възглавниците на дивана. Ще открие няколко химикалки, до една изписани, и два-три захабени молива. За учен Иси е безкрайно дезорганизиран човек.
— Не намерих. Затова пък открих една самотна обица, която търся от доста време, един важен телефонен номер и една рецепта.
— Провери в чантата си.
— Добра идея. — Отново се отдалечава от апарата; този път търсенето се увенчава с успех.
Иси си записва къде и кога ще се видим и прекратяваме разговора. Доволна съм, че предотвратих неизбежното зло приятелката ми да закъснее, защото се е изгубила, отишла е на друго място, или въобще да не дойде. Животът ми е поредица от подобни малки чудеса, които правят съществуването на околните по-лесно. Де да си даваха сметка.
Отново се заемам с Фай и проблема с нарастващия морал на нацията. Зная, че цялото това възмущение е пълно лицемерие, и не очаквам да продължи много, но ми създава неприятности.
— Знаеш ли какво, Фай?
— Какво?
— Този нов морал, който британската публика най-неочаквано разви — не крия презрението си, — може да проработи в наша полза.
— Как така?
— Ами, както предрекох, участниците до момента неизменно се поддаваха на изкушението. Един след друг без изключение. Действително живеем в нелоялно общество. Верността — или по-скоро липсата й — не знае граници. Най-безогледно съсипва живота на всеки, който се осмели да се довери.
— Но пък от това става страхотна телевизия — коментира Фай, без да схваща накъде бия.
— И все пак е малко потискащо — упорствам.
— Е, да, така е — съгласява се тя. — Днес дори получихме писмо от една ирландска фабрика за коприна.
— Така ли? — Тази незначителна подробност за миг ме разсейва.
— Да. Както става ясно от писмото, миналата година фирмата, не помня как се казва, спечелила някаква си там кралска награда за реализиран износ и нещо си. Тази година обаче търсенето драстично спаднало.
— Честно? — Очарована съм. Фай продължава да не разбира.
— Зная, зная, огромна отговорност, нали?
— Каква отговорност бе, моето момиче, това си е чиста сензация. — Фай понякога ме разочарова. — Както и да е, какво се канех да ти кажа? А, да, сетих се. Като интервюираш кандидати за следващите предавания, искам много внимателно да следиш за двойки, които има вероятност да устоят.
— Ама ти нали каза, че такива хора няма — протестира.
— Тъкмо ще имаш възможност да ми докажеш, че греша. — Изглежда ми неспокойна. Опитвам се да й помогна с няколко ценни насоки: — Търси хора с ниско самочувствие, които не вярват, че се харесват на един човек, камо ли на двама. Или такива, които твърде много държат на общественото мнение, за да рискуват публично унижение.
— Тоест какви, нещо като начинаещи политици ли?
— Да, или франкмасони.
— Ти си някакво чудо! Направо ме закла, мамка му!
— Благодаря ти, Найджъл.
— Къде ги изнамери?
— Повярвай ми, не беше лесно.
— Моментът беше идеален. Направихме шест предавания и тъкмо когато бяхме започнали да приемаме изневярата едва ли не като задължителна, ти намираш двойка, която устоява на изкушението!
Усмихвам се. Мъча се да не давам израз на задоволството си, но и аз се радвам. Открихме двойка, която въобще не се поддаде на провокацията, така да се каже. Тези хора ме смаяха. Не си изневериха не защото бившият се оказа отегчително вманиачен на тема „Клаш“ или знаеше наизуст всички текстове на „Дюран Дюран“, не защото бяха загрижени за производството на дантела и шифон и не защото се страхуваха да не бъдат заловени. А защото вярваха.