Дарън се разсмива.
Разговорът е духовит, емоционален и откровен. Не мога да се опомня. Изпихме цяла бутилка вино. Всъщност вече сме преполовили втората. Прескачаме от тема на тема. Съгласно записките ми той се занимава с лечение на дървета, което явно означава, че разполага с кабинет и лаборатория в Лондонския университет, но всъщност постоянно пътува до места, където, хм, както по всичко личи, има болни дървета. Това ме изненадва — тъй като е невероятно оригинално, — но в същото време някак си го очаквах. Идеално пасва на образа, който съм си изградила за него — представям си го как работи на открито, прави нещо с ръце. Тази асоциация ме хвърля в страхотно объркване и пред очите ми започват да се нижат странни картини как двамата се търкаляме по тревата в някакъв парк. Представям си как махам листата от косата си и почиствам омачканите си дрехи от полепналите по тях съчки. Той естествено и хабер си няма какви мисли ми се въртят в главата, но така ме съзерцава, сякаш е напълно наясно с еротичните ми блянове. Отчаяно търся подходяща реплика.
— Не познавам друг дървесен лекар.
Отново се смее. Това надали е най-дълбокомъдрената ми забележка. Опитвам отново:
— Гледката към реката е страхотна, нали?
— Да, това е една от любимите ми сгради в Лондон — съгласява се Дарън.
— Сериозно ли? — Уцелих десетката.
— Да, както казваш, гледката наистина е невероятна, освен това харесвам тухлени сгради.
— Казваш „една от любимите ми сгради“. Кои са останалите? — Сякаш ме интересува.
— Любимото ми здание, кой знае защо, е Природонаучният музей и всичко в него ми харесва. Като започнеш от идеята за създаването му и свършиш с архитектурния план, тухлената зидария, осветлението, експонатите и въобще, целият замисъл. — Как е възможно сграда, пълна с безжизнени предмети, да предизвиква у някого подобно оживление? При това не с предмети, които човек може да си купи. — А кое е твоето любимо здание? — пита на свой ред.
— Не съм се замисляла. Всъщност никой не ми е задавал подобен въпрос. — Умувам. — „Бибендъм“. Сещаш ли се, онзи ресторант в Саут Кенсингтън.
— И защо?
Бих могла да кажа, че обожавам стъклописите и необикновената облицовка, проектирана от Франсоа Еспинас през 1911 година, но в никакъв случай не искам да развалям впечатлението, че съм изключително повърхностна.
— Напомня ми на моста „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Отвъд започва раят на магазините — „Джоузеф“, „Пол Смит“ и „Конран“. Освен това сервират невероятни стриди.
Усмихвам се изискано, той отново се смее.
Вечерта неусетно отлита и вече започват да ме човъркат угризения, че дори не съм повдигнала темата за участието му в предаването. Колко безотговорно от моя страна — никога не се отклонявам от предначертания план. С голямо усилие на волята започвам да говоря по същество:
— А с Клеър защо се разделихте?
Често казано, не мога да си го обясня. Дарън е умен, красив и неприлично секси. За раздялата им зная само онова, което ми разказа Маркъс. Той обаче е запознат единствено със захаросания вариант на събитията от гледна точка на Клеър, допълнително изопачен от невротичната му параноя. Ако разкрия истинската причина за разрива в отношенията между Клеър и Дарън, ще съумея да манипулирам фактите по такъв начин, че да го убедя да участва в шоуто. Освен това ми е любопитно.
— Станахме жертва на съвместния живот.
— Какво искаш да кажеш?
— Как го каза одеве — интимността поражда отвращение. Е, в нашия случай породи, ако не друго, то поне сериозно раздразнение. Харесахме се и по едно време дори толкова се заобичахме, че решихме да заживеем заедно, и всичко започна оттам. Отношенията ни бавно взеха да се скапват.
— Защото вече си позволявахте твърде много? И престанахте да се интересувате един от друг?
— Ами… не се стигна чак до такива драми. Просто тя се дразнеше, че съхранявам филми в хладилника. Аз пък се дразнех от козметичните й продукти, които сякаш се размножаваха и постепенно окупираха цялата тоалетка. Тя пък мразеше „Скай Спорт“.
Ахвам, поразена.
— Мразя сапун.
Ужасена съм. Горкото момиче, на какво ли е било подложено.
— Обичам да чета в леглото. Тя е свикнала да изключва лампата веднага щом си легне. Противоречията постепенно се изостриха. Тя намрази моите приятели. Аз ненавиждах космите от косата й във ваната. Тя — смеха ми. Аз — майка й. Бях забравил всички тези подробности и се сетих за тях едва днес, като се срещнах с Маркъс. Той ми каза, че била на пазар. Сигурен съм, че купува великденски яйца, макар да е едва януари. В живота й цари убийствен ред. Това ме съсипваше. Връзката ни беше напълно лишена от спонтанност. Истината е, че се разделихме, понеже не си подхождаме. Не сме заедно, понеже нещата не потръгнаха и понеже няма причини да сме заедно. Защо инак се разделят хората? Просто е много лесно да погледнеш назад и да идеализираш спомена.