Като пристигаме в Дарлингтън, братът на Дарън — Ричард, ни чака на гарата. Ричард е с три години по-малък, но е по-набит (сигурно от многото риба с пържени картофки и йоркшърски пудинг) и изглежда по-възрастен. Дарън най-подробно ми е разказал за семейството си. Има по-голяма сестра Сара, на трийсет и седем години, омъжена, с три деца. Самият Дарън е на трийсет и три, на колкото съм и аз. Ричард е трийсетгодишен, сгоден е за Шели, а най-малка в семейството е Линда, която леко изненадала господин и госпожа Смит с появата си на бял свят. Тя е на седемнайсет. Единствен Дарън се е откъснал от родния си дом. Трябва да го попитам защо. Ричард и Шели си купуват къща на няколко пресечки от дома на нейните родители. Сара и съпругът й живеят в едно близко селце. В старанието си да го полаская и да се подмажа на семейството старателно запомням всички тези подробности.
Двамата мъже се потупват по гърба, с което за миг ми заприличват на малки момчета, но в най-добрия смисъл на думата. Не афишират чувствата си, разменяйки целувки, но съвсем ясно личи, че много се радват от срещата си.
— Ричард, това е Кас — представя ме Дарън и след кратко колебание додава: — Моя приятелка.
Изпитвам странно задоволство от факта, че ме нарече така; по тази причина великодушно озарявам Ричард с най-ослепителната си усмивка. Той, разбира се, е запленен и веднага се втурва да ми помага с багажа. Опитвам се да уловя погледа на Дарън — искам да разбера дали е забелязал, че направих огромно впечатление на брат му. Не мога да отгатна — подсмива се на себе си.
С удоволствие загърбвам дарлингтънската гара. Не че е Бог знае колко противна — най-обикновена гаричка с малък „Дабъл Ю Ейч Смит“, кафене, където се продават домашни курабии, и смрадливи кенефи, — но все пак е гара, а аз се стремя да избягвам обществения транспорт винаги когато е възможно. Ала щом Ричард посочва колата си, никак не съм очарована.
— Онзи „Ескорт“ ли? — питам, надявайки се, че не съм разбрала добре.
— Да. С червената врата — отвръща Ричард.
— И синьото шаси — уточнява Дарън за всеки случай. Опитвам се да прикрия раздразнението си и безмълвно се настанявам на задната седалка, която съм принудена да деля с рошави зарове (честна дума!) и цяла гора от бонбонени обвивки.
От Дарлингтън до Уитби почти не се обаждам. Оставям Ричард и Дарън да обменят последните новини. Като единствено дете в семейството отношенията между братя и сестри винаги са ме очаровали. Ричард очевидно много се радва на неочакваното гостуване на брат си. Питам се съществува ли изобщо място, където моята поява би предизвикала подобен възторг. Надали, освен може би в „Харви Никълс“ — личната ми продавач-асистентка направо примира от блаженство, като ме види. За мое най-голямо облекчение Дарън избягва да отговори направо на въпроса на брат си — каква е тази отпуска по никое време. А и като чувам, че сме се били запознали на интервю, поомеквам. Ричард явно се смущава, че не участвам в разговора, и се опитва да ме приобщи, като подробно ме информира за маршрута ни:
— Сега се движим по А 66 на изток. Можехме да минем и по новия път. Двете шосета се сливат на кръстопътя с А 171 за Уитби.
Не зная какво се очаква от мен да отговоря. Този натрапчив интерес към пътищата, алтернативния маршрут и „откъде можехме да минем“ определено е момчешко занимание. Кимам безучастно и зарейвам поглед през прозореца.
Сякаш се намирам в чужбина. Не само заради акцента на Ричард, но и заради чудатия пейзаж. Представлява еклектика от най-модерни строежи (грамадни, чисто нови футболни стадиони и мостове със сложна конструкция), очарователни старинни постройки, старомодна бедност (бингозали и магазинчета, чиито врати са заковани с препречени дъски) и поразителна природа (овце). Прави ми впечатление, че жените по автобусните спирки във всички селца, които прекосяваме, изглеждат идентично. До една са дебели и уморени — никога ли не ходят на фитнес?! Докато стоим на един светофар, ми се предоставя възможност да ги разгледам по-отблизо. Някаква жена чака на спирката, друга вика нещо от петдесетина метра разстояние. Първата моли водача на автобуса да изчака, докато онази натовари всичките си платнени и найлонови торби. Вместо да се раздразни от закъснението, шофьорът подхваща оживен разговор, изпъстрен с шеги. Докато жената се настанява, всички пътници й викат нещо и ръкомахат. Да не би аз да не разбирам? Да не е някоя знаменитост? Не съм я виждала. Но сигурно е известна, инак защо ще й се радват толкова? Като гледам как топло разговарят, за миг ме жегва непознато чувство на приятно задоволство.