— Приличаш ли на майка си, или повече черти си взела от баща си? — не млъква Дарън.
— Имам две снимки на баща си и за безкрайно свое съжаление съм точно копие на този мръсник, който ни заряза, без да му мигне окото. Едната е от 1967-а, а другата — от 1975-а. Първата е от сватбата им. Скрих половинката с неговия лик, след като майка ми го изряза.
Дарън ме гледа неразбиращо. Естествено, нали е от семейство, което цял живот е тънало в блаженство — какво разбира той от сватбени снимки, разрязани надве? Мъча се да му обясня:
— Не се плаши, не го направи в пристъп на лудост или бяс или нещо такова. Беше безкрайно спокойна. Просто искаше да запази своите снимки, тъй като изглежда великолепно, и затова старателно изряза само своя образ по очертанията на роклята. Помня, че използва заоблената ножичка от детското ми станче за игра. Не стана от кухненската маса в продължение на два дни. Заличи баща ми от всички снимки — от сватбата, от раждането ми, от почивките. От всички семейни събития. Проведе системна, задълбочена чистка на доказателствата за съществуването му. Откраднах снимката от 1975-а, преди да е стигнала до нея. — Дарън не ме прекъсва. Проверявам дали ме слуша. Слуша ме. Оставил е чашата си на масата. Нарочно взимам своята и продължавам: — Това беше годината, в която ни напусна. На въпросната снимка ми помага да духна свещите на тортата за седмия си рожден ден.
Как можа да ни изостави, да изостави мен, която съм му одрала кожата?
— Липсваше ли ти?
— Да ми липсва ли? Въобще не го помня.
Отново се възцарява мълчание. Ожесточено дъвча ментовия шоколадов бонбон. Единствено с цел да създам впечатлението, че въобще не ми пука. Преглъщането ме затруднява.
— След като ни напусна, години наред продължавах да се питам как ли живее. Попаднех ли в улично задръстване, размишлявах дали и неговата кола е някъде в тази или в друга подобна колона. Когато слушах радио, гадаех дали харесва същите станции. Така и не узнах, но няма и да разбера, тъй като не зная почти нищо за него.
— Можеш да го потърсиш — кротко предлага Дарън.
— Не искам. Той недвусмислено ми даде да разбера какво е моето място в неговия живот — никакво. Не е платил и едно пени издръжка, дори не ми изпращаше поздравителни картички. Направил ми е един-единствен подарък, за който съм му безкрайно благодарна. Научи ме какво означава да загубиш някого. Спести ми неприятното изживяване да страдам с разбито сърце. — Мъча се да се ухиля нагло. — Превърнах сърцето си в буца лед. Дори най-близките ми приятели недоумяват дали въобще имам такова. — Открай време вярвам, че нямам.
— Разбира се, че имаш сърце, Кас. Като всеки друг човек, и ти имаш сърце, което може да бъде разбито.
Вбесявам се. Не виждам защо трябва да се обиждаме.
— Нямам — тросвам се опърничаво.
— Какво те кара да мислиш, че си по-различна от останалите? Чрезмерните количества органични домати, които консумираш? Тъй като, с изключение на това, почти по нищо не се различаваш от другите хора.
— Така ли смяташ? — побеснявам.
— Е, може би си малко по-секси и малко по-интелигентна — обстрелва ме с комплименти из засада. Яростта ми бързо се уталожва и наместо това ме изпълва искрено задоволство. — Но инак си съвсем същата, Кас. И можеш да се влюбиш също толкова лесно.
Отново се ядосвам и язвително го срязвам:
— Не, не мога. Не ме бива в сърдечните работи. Хората не ми допадат. Струват ми се глупави и бързо ме разочароват.
— Не всички са такива. Аз например ти допадам.
— Колко си самонадеян.
И колко си прав!
— С други думи, опитваш се да се спасиш от цялото човечество. Само че не можеш просто да се скриеш и да се залъгваш, че няма да страдаш, само защото не се замесваш и не рискуваш.
— Мога. И го правя.
— Фактът, че баща ти е напуснал майка ти, не означава непременно, че и ти няма да си щастлива в любовта.
— А, щом той не можа, кой друг би могъл? — шегувам се, но смехът ми отеква неестествено пронизително.
— Какво не е могъл?
— Щом баща ми не намери сили да ме заобича, кой мъж би могъл? — Наближавам към финала.
— Аз бих желал да опитам.
Бинго.
Мамка му, не.
Излишно е. Искам да спя с него. Не е нужно да ме лъже. Не е нужно да ми пробутва евтината реплика за любовта. Учудена съм. Смятах, че е над тези неща. А че репликата е евтина, личи от факта, че надали има сериозни намерения. От три дни непрестанно си повтарям как изобщо не вярвам в тези работи и въобще не ми пука. Не че за пръв път се сблъсквам с подобни декларации. Мъжете вечно ми излизат с номера колко ме обичат. Аз обаче знам, че сами не си вярват, а понякога дори и те го знаят. Това е просто безсмислен ритуал, останал от едно време. Звучи по-възпитано от откровеното предложение за секс. Рядко се хващам с мъже, дето ги избива на любов — рискувам единствено когато съм сигурна, че не говорят сериозно. Ако заподозра някого в искреност, се отказвам от секса и се сприятелявам с въпросния мъж — и веднага намирам практическо приложение на предаността му, когато трябва да се окоси ливадата или да се почисти гаражът.