Пристигаме на гарата в Дарлингтън. В колата цари пълно мълчание, чува се само усърдното съскане на чистачките по стъклото. Дарън слиза с мен. Отива да провери разписанието, аз оставам на перона. Връща се още по-тъжен и унил и казва:
— Ще се наложи да изчакаме близо час. Съжалявам, трябваше да проверя влаковете вкъщи.
— Не се безпокой. Аз трябваше да го направя. — Отново млъкваме. Додавам: — Няма нужда да чакаш с мен. Ще седна в кафенето.
Дарън ще гостува на родителите си до края на седмицата. Прибира се в Лондон в неделя вечер. Слава Богу — не бих изтърпяла да пропътуваме цялото разстояние дотам в мълчание.
— Предпочитам да изчакам. И да те кача на влака.
— За да си сигурен, че няма да ми хрумне да остана, а? — уж се шегувам, но изведнъж се чувствам ужасно самотна. По необясними причини не ми се иска да зарежа нещата така. Не искам да се разделя с Дарън веднъж завинаги. Самозаблуждавала съм се. Въобще не е ставало дума за участието му в предаването. Щеше да е страхотно шоу, наистина. С тази неземна красота щеше да ме принуди да превключва на „Играта на поколенията“, та да мога единствено да предвкусвам как в същия този миг британското население буквално се топи пред малкия екран, но Дарън не е и никога не е бил решаващ фактор за реализацията на „Секс със екс“. Имаме заместници.
Дойдох в Уитби единствено понеже исках да сме заедно. Нямам представа защо, но исках да съм с него.
И все още искам.
Дали ще ме остави сама на перона? Ако си тръгне, ще се разпищя. Забил е очи в земята. Не ме поглежда.
— Като малък вярвах, че локвите бензин са дъги, пострадали при тежка автомобилна злополука — казва.
Усмихва се смутено, сякаш проверява как ще реагирам на подобно признание. Явно очаква някоя хаплива забележка, която да пресече в зародиш изблика на спомените. В крайна сметка спомените водят единствено до опознаване и близост. Те крият опасността да харесаш другия човек. Обзема ме неочаквана смелост. Искам да узная повече за този мъж. Искам да науча всичко за него. Как се казва учителката, в която се е влюбил за пръв път? Не може да не е имало такава. Кои са приятелите му? Обича ли сос „Песто“? Мрази ли разкашкан грах? Какво смята за увеселителните паркове? От какво най-много се страхува? Какъв е в леглото? Коя е следващата жена, в която ще се влюби?
Съществува ли все още шанс да съм аз?
Моля?!?!
— Какво ще кажеш да изпием по едно кафе?
Тутакси приемам.
Не иска да сядаме в кафенето на гарата и избира малко „италианско“ кафене в съседство, собственост на ирански бежанци. Италианският им акцент е по-неубедителен и от моя, но капучиното е прилично. Настаняваме се един срещу друг на лепкавите дървени пейки от двете страни на миниатюрната гетинаксова масичка. Толкова миниатюрна, че главите ни почти се докосват. В което няма нищо лошо, тъй като кафе машината вдига такъв невъобразим шум, че и бездруго ще се наложи да се наведа към Дарън, за да го чувам.
— За снощи… исках да ти се извиня — започвам.
Не зная за какво точно, но се чувствам отвратително. Дължа му извинение за безкрайното предъвкване на едни и същи аргументи. За това, че си придавах фасони на непристъпна девица. И най-вече защото не намерих сили да му се доверя.
— Не, аз ти дължа извинение. Малко насилих нещата. — Думите са мили, но тонът е рязък.
— Просто почти не се познаваме. — Излиза като поредното обвинение, макар да искам да прозвучи като обяснение за предпазливостта ми.
— Не съм ти предложил да се ожениш за мен, Кас. Просто исках да се опознаем по-отблизо. Признавам, че се държах малко тромаво, но вече няма значение. Ти недвусмислено ми разкри чувствата си.
Само че това не е вярно, нали? Не е вярно, защото не съм в състояние. Недвусмислено да му разкрия чувствата си. Всичко е пълна каша. Искам го. Привлича ме. Изпитвам уважение към него. Харесва ми. Интересен ми е. Закъсах. Изведнъж, както си седя в поредната мълчалива пауза в разговора, си давам сметка, че отношенията ни до момента представляват поредица от караници и мълчание. Което само доказва тезата ми, че близостта поражда единствено жестокост и неприятности. Вдигам глава — Дарън изглежда тъжен и изкусителен. Изведнъж светът наоколо сякаш престава да съществува, усещам единствено неутолимото си желание, болката в гърдите и пулсиращите си устни — състояние, което лесно би могло да се облекчи, ако той просто ме целуне. Което няма да направи, но аз повече не мога да понасям тези мъчения. Изправям се и съм готова да се закълна, че в същия миг помещението се разцепва надве пред очите ми. Подпрях се на масата, за да запазя равновесие. Каква жега е в това забутано кафененце!