— Слушай… чао… и… благодаря за кафето.
Всичко е задъхано, забързано и изумително. Той докосва дланта ми. Не се опитва да ме спре. Но аз не мога да помръдна. Стърча като истукан. Пръстите му нежно докосват китката ми. Прикована съм. Цялата пламвам. Целувам го. Той отвръща на целувката ми. Усещането е могъщо и мрачно. Всепоглъщащо. Имам чувството, че никога не съм се целувала. Всички целувки досега са били просто репетиция. Това е истинската целувка. Всички думи, с които сме се замервали, мигом престават да съществуват и изгубват смисъл. Оставаме насаме с голата тишина. Докрай разсъбличаща желанието. Дарън хвърля няколко лири на масата и без да чакаме ресто, се втурваме навън в проливния дъжд. Дарън посочва глуха алея зад гарата. Вече крача натам — имам вграден радиолокатор за тъмни улички и потайни места, подходящи за разврат. Дъждът се лее като из ведро, капките ожесточено бият по тротоара, отскачат от плочките, злорадо пронизват следобедния здрач като заострени шипове, но на мен не ми пука. Всъщност дори се радвам — благодарение на отвратителното време улиците са безлюдни. Преливам от нетърпение. Дарън здраво ме сграбчва за ръката. Прекосяваме улицата, без да се оглеждаме. Без да се интересува дали сме сами, ме притиска към стената, а аз го загръщам с мантото си. Устните ни се сливат и целувката е толкова страстна, че не мога да различа неговите от своите. Припряно разкопчава дрехите ни и потъва в мен. Гледам го право в очите, той ме гледа право в очите, от начало до край не изпуска погледа ми нито за миг. Случващото се е невероятно. Струва ми се ужасно важно. И правилно.
Той идва към мен, изпълва ме, достига ме. Този човек е другата ми половина.
Всичко свършва за няколко минути. Страхувам се, че няма да свърши никога.
12.
Някой продължително натиска звънеца на входната врата. Едно от неудобствата на мансардния ми апартамент е, че не разполага с отживелици като шпионка. Невъзможно е да се разбере кой звъни, без човек да попита, когато пък вече е твърде късно да се преструва, че отсъства, ако не му се отваря.
Така ми се иска посетителят да е Иси. Възможно е да е Джош, но в идеалния случай е Иси. И все пак се ужасявам при мисълта, че е именно тя. Какво да й кажа? Какво мога да й кажа? Откъде по-напред да започна да й разяснявам поведението си през последните две седмици?
Зззззззъъън.
Подобно настоятелно звънене изисква внимание. В противен случай цял следобед ще се питам кой е бил. Замъквам се до домофона, молейки се да не е Бейл или Фай.
— Аз съм — казва Иси. — Къде се губиш, мътните те взели. Веднага ми отвори!
Отдъхвам с облекчение и натискам бутона. Само след миг Иси нахълтва у дома. Много ми е набрала — толкова е вбесена, че дори не си дава труд да ме целуне. Знаейки, че атаката е най-успешната форма на защита, бързам да я попитам:
— Нямаш ли ключ?
— Изгубих го — свива рамене и веднага ме поглежда гузно. Аз изсумтявам и започвам да намилам колко е рисковано от гледна точка на безопасността и какви неприятности ще ни отвори изваждането на дубликат. Като омеква съвсем, я питам:
— Провери ли в чекмеджето на тоалетката си?
— Не.
— Струва ми се, че е там. При чорапите ти.
— За какъв дявол ще тикна ключ при чорапите си?
— Представа си нямам, Иси, но го правиш.
Този разговор се провежда на път към кухнята. Часът е четири и трийсет в неделя следобед. Тъкмо време за една не просто ободрителна, а животоспасяваща доза джин с тоник. Аз лично несъмнено изпитвам нужда. Лирическото отклонение с ключа не успя да забаламоса Иси.
— Какво става, Кас? Само по себе си изчезването ти не е толкова изненадващо, но обикновено се криеш да работиш. Само че, като се обадих в студиото, ми казаха, че си болна от ларингит. Позвъних тук, но никой не ми отговори. Да не си била в болница?
Внимателно се вглеждам в Иси — за пръв път, откак е дошла, и видът й ме кара да се почувствам отвратително. Изглежда страшно измъчена и притеснена. Давам си сметка, че аз съм причина за тревогите й. Наред с бездомните кутрета, изсичането на горите и липсата на чиста течаща вода в Индия. Като се вземат предвид проблемите, които постоянно занимават съзнанието й, моето зачезване за малко повече от седмица е нищо работа. Споглеждаме се и тя внезапно млъква, обзета от подозрения.