— По-скоро беше хладна и гладка.
Иси едва не разлива джина на пода, тъй като в изумлението си не успява да прецени добре размерите на масичката.
— Внимавай — промърморвам, загрижена за килима си марка „Първис енд Първис“.
— И като казваш, че го искаш…?
Дълбоко поемам дъх и форсирам:
— Просто не можех да се откъсна от него.
Криво-ляво се мъча да й обясня. Тенджерите са мръсни, понеже не мога да понеса мисълта да ги измия и да залича спомена за присъствието му. Дори споменавам, че чаршафите те смърдят по същата причина.
— Чаршафите!? Кога стигнахме до чаршафите? — пискливо се провиква тя.
Бих могла да й разкажа за първия път. Тогава нямаше чаршафи, само една мръсна тухлена стена. Беше задъхано и необуздано. Мантото ми се измокри и изцапа, нуждае се от почистване. Шалът ми още лепне от спомена за любовта.
И отлично зная, че ако разкажа всичко това на Иси, ще си помисли, че подобно преживяване е типично в мой стил, че друго не е и очаквала от мен. И аз не очаквам друго от себе си. Но ако й разясня случилото се по-подробно, ще трябва да допълня, че актът — несъмнено примитивен и животински — граничеше с нереалното. Бяхме обгърнати в ярка бяла светлина, която ни превръщаше в едно цяло — в „ние“. Откъснати от целия свят, плувахме в отделно времево измерение, за което никой друг не подозираше и в което никой друг не можеше да проникне. В този миг дълбоко в себе си безмълвно повярвах, че сърцата, цветята и всичко, което те символизират, може да се случи и на мен. Бях там. Участвах лично.
Съединих се с другата си половина.
Зад една забутана провинциална гара.
Каква част от това ще схване Иси? Има само един начин да разбера.
Разказвам й всичко, което се бях заклела да не й разказвам. Нямам друг избор — то избликва само. Преливам от Дарън. От мисли за Дарън. Спомени за Дарън. Фантазии за Дарън. Не бих казала, че съм точно неспокойна — усещането е по-различно. Вълнувам се, ликувам.
И примирам от ужас.
Иси изслушва разпокъсания ми, объркан разказ за събитията до момента; не обелва и дума, но на физиономията й се мъдри глупашка усмивка, която постепенно пропълзява до ушите й, после надхвърля границите на човешките възможности и се разтяга още мъничко. Приятелката ми буквално засиява, когато съобщавам, че не съм се качила на влака за Лондон нито в четвъртък, нито в петък, нито дори в събота. Вместо това наехме стая в малък провинциален хотел. Докато преразказвам тези случки, в съзнанието ми за пореден път като жив изпъква образът на Дарън в един ужасно интимен момент.
В леглото сме, впримчени в заплетено кълбо от крайници, чаршафи и усещания. Той ме пита: „Харесва ли ти?“, и в същия миг ме изпълва несравнимо усещане за яснота и сигурност. Харесва ми, и то много. Спомням си как пръстите ми (които никога не са ми изглеждали толкова дълги и тънки) потъват в гъстата му черна коса. Лежа по гръб и наблюдавам тялото си и главата му. Тя леко се поклаща и в следващия миг излитам извън пределите на съзнанието. Всичко става много бавно. Това е четвъртият път. Или може би петият?
Иси, както може да се очаква, е втрещена.
— Прекарахме в леглото три дни. Накрая буквално ни изхвърлиха.
Усмихвам се при спомена за изнервената камериерка, която едва ли не на колене ни умоляваше да излезем, за да почисти стаята.
— И след всичко това, след като свикнахме да слушаме дишането, сънищата и мислите си, си станахме… нужни един на друг. — След кратка борба със себе си най-сетне разкривам тайната: — Не можах да го оставя да се прибере сам.
Все едно да изгубя част от себе си.
— Вместо това го поканих у дома.
Защото инак щеше да ми липсва навикът му да пее под душа. Щях да страдам за целувките, с които ме покриваше от глава до пети, като започваше от връхчетата на косата, проследяваше очертанията на ушите и челюстта ми и най-сетне стигаше до устните ми. Щеше да ми е мъчно дори за шуртенето на струята урина в тоалетната чиния.
— Тръгна си тази сутрин. Наложи се да замине за Котсуолдс — някакво дърво заболяло от морбили.
Иси бързо намества фактите. Пресмята дните на пръсти. Изглежда объркана. Сигурно е събрала две и две и напълно нетипично за себе си е получила четири.
— Значи е останал тук цяла седмица?
— Да.
— Но ти не допускаш никой мъж да престои в жилището ти повече от дванайсет часа. Нали имаш правило. Какво правехте цяла седмица?