— Защо се усмихваш, Робърт? — попита тя меко.
— Не зная — каза Робърт и продължи да се усмихва.
— Моля те, кажи.
Робърт нищо не каза.
И продължи да се усмихва.
Външният шум на играещите деца се чиваше като от някакъв друг свят, призрачен и далечен. Само хипнотизиращото тиктакане на стенния часовник бе реално.
— Ние сме доста — каза Робърт внезапно, така, сякаш коментираше времето.
Дойде ред на госпожица Сидли да замълчи.
— В това училище сме единадесет.
Това е истинско зло, си помисли тя. Истинско, невероятно зло.
— Малките момчета, които разказват разни измишльотини отиват в ада — каза тя ясно. — Зная, че много родители вече не запознават своето поколение с този факт, но искам да те убедя, че това е самата истина, Робърт. Малките момчета, които разказват всякакви истории отиват в ада. Между впрочем, и малките момичета.
Усмивката на Робърт стана по-широка, имаше нещо лисичо в нея.
— Искате ли да ме видите как се променям, госпожице Сидли? Искате ли да го видите как става в действителност?
Госпожица Сидли почувства как по гърба и полазват тръпки.
— Разкарай се — каза тя рязко. — И утре да дойдеш в училище с майка си или баща си. Ще изясним тази работа тогава. — Точно така. Отново стъпи на твърда почва. Очакваше как лицето му ще помръкне, очакваше сълзите му.
Вместо това, усмивката на Робърт стана по-широка — достатъчно широка, за да покаже зъбите си.
— Ще бъде точно като „познай какво крия в шепата си“, нали, госпожице Сидли? Робърт — другият Робърт — той обича да си играе на тази игра. Той още се крие, там някъде в главата ми. — Усмивката се стопи по ъгълчетата на устата му като пролетен сняг. — Понякога тича нагоре-надолу… сърби ме. Иска да го пусна.
— Махни се — каза сподавено госпожица Сидли. Тиктакането на часовника рязко се усили.
Робърт се промени.
Лицето му изведнъж потече като разтопен восък, очите му се изравниха и се разпростряха като прерязани с нож жълтъци, носът му се разшири и зина, устата му изчезна. Косата му се издължи и изведнъж престана да бъде коса, а стърчащи и трептящи израстъци.
Робърт започна да се хили.
Бавният, глух смях идваше от мястото, където се намираше носът му, но носът му се бе впил в долната половина на лицето му, ноздрите се събираха и смесваха в някаква централна зейнала тъмна дупка като огромна, крещяща уста.
Робърт се изправи, продължи да се смее и зад всичко това тя видя последните разнебитени останки от другия Робърт, когото това чуждо създание бе узурпирало, как виеха в маниакален ужас и умоляваха да бъдат пуснати навън.
Тя побягна.
Тя побягна, като пищеше из коридора и няколкото ученика, които бяха останали в училището, я изгледаха с широко разтворени и неразбиращи очи. Господин Ханинг изскочи от вратата на кабинета си и погледна, точно когато тя се втурна през широката стъклена парадна врата, диво, разкривено плашило, чийто силует се очертаваше срещу ясното септемврийско слънце.
Той се затича след нея, адамовата му ябълка пулсираше:
— Госпожице Сидли! Госпожице Сидли!
Робърт излезе от класната стая и любопитно се огледа.
Госпожица Сидли нито чуваше, нито виждаше. Тя се понесе надолу по стълбите, по алеята и излезе на улицата, като писъците и дълго се носеха след нея. Чу се дългото и оглушително изсвирване на клаксон и някакъв автобус изведнъж се понесе срещу нея, а лицето на шофьора се превърна във восъчна маска от страх. Спирачките скърцаха и виеха като разгневени дракони.
Госпожица Сидли падна и огромните колела със свистене и дим спряха на около двадесетина сантиметра от крехкото и, пристегнато от безброй презрамки тяло. Тя лежеше на паважа и слушаше как я заобикаля тълпа. Обърна се и видя как децата я зяпаха. Те я бяха заобиколили в плътен малък кръг, като оплаквачи пред отворен гроб. И откъм главата и бе Робърт, малък сериозен гробар, готов да хвърли първата лопата пръст в лицето и.
Накъде далеч, гласът на шофьора се чуваше на пресекулки:
— Сигурно е обезумяла или нещо подобно… За бога, още петнадесетина сантиметра и…
Госпожица Сидли изгледа децата. Сенките им я покриваха. Лицата им бяха безизразни. Някои от тях се усмихваха с малките си потайни усмивки и госпожица Сидли знаеше, че няма да издържи и скоро ще започне пак да крещи.
Тогава господин Ханинг разкъса плътния им обръч и ги накара да се разотидат, а госпожица Сидли сапочна тихо да плаче.
Тя не се върна при своите третокласници цял месец. Каза на господин Ханинг спокойно, че не се чувства добре и господин Ханинг и препоръча да отиде при някой известен лекар и да обсъди състоянието си с него. Госпожица Сидли се съгласи, че това е единственият благоразумен и рационален начин. Тя каза, че ако училищното настоятелство пожелае да получи оставката и, ще я получи, въпреки че това дълбоко ще я нарани. Господин Ханинг, който очевидно се чувстваше неловко, каза че се съмнява, да се стигне чак до там. В краен резултат госпожица Сидли се върна в края на октомври отново готова за играта и сега знаеше как да я играе.