През първата седмица тя остави нещата да вървят по привичния си начин. Изглежда, че целият клас сега я наблюдаваше с враждебни, отчуждени очи. Робърт се усмихна някак смътно от чина си в първата редица и тя не можа да събере достатъчно смелост, за да го изправи на дъската.
Веднъж, когато бе дежурна по училищен двор, Робърт се приближи до нея с огромна топка в ръка и се усмихна:
— Толкова сме много, че няма да повярвате — каза той. — Както и никой друг не би повярвал. — Накара я да замръзне, като и намигна с неимоверна лукавост. — Ако вие се опитате нещо да им кажете.
Едно момиче, което се люлееше на близката люлка погледна в очите госпожица Сидли и и се изсмя.
Госпожица Сидли се усмихна спокойно на Робърт:
— Какво искаш да кажеш с това, Робърт?
Но Робърт само продължи да се смее, когато се върна отново към играта си.
Госпожица Сидли донесе пистолета в училище в дамската си чанта. Той бе от брат и. Бе го взел от един убит немец след битката в Бюлж. Преди десетина години Джим бе починал. Не бе отваряла кутията, в която държеше пистолета поне пет години, но той си беше там и хвърляше матов отблясък. Там бяха и пълнителите с патроните, така че зареди пистолета внимателно, точно както и бе показал Джим.
Усмихна се дружелюбно на класа си и особено на Робърт. Робърт и се усмихна на свой ред и тя видя как под кожата му прозираше тази проклета извънземност, която се бе разляла като кална и гадна мръсотия.
Нямаше представа какво живее сега под кожата на Робърт и това изобщо не я вълнуваше, само се надяваше, че от малкото момче не е останало нищо друго, освен обвивката. Тя не искаше да става убиец. Реши, че истинският Робърт сигурно е умрял или полудял от това, че трябва да живее вътре в това мръсно, пълзящо нещо, което и се бе ухилило в класната стая и я накара с писък да изтича на улицата. Даже и да е останал жив, ако го освободи от нещастното му състояние, щеше да бъде проява на милост към него.
— Днес ще направим един тест — каза госпожица Сидли.
Класът възприе спокойно тази новина, никой не изстена жално и никой не се размърда на мястото си от притеснение, те просто я наблюдаваха. Тя чувстваше погледите им като някаква задушаваща тежест.
— Става дума за много специален тест. Ще ви викам в стаята с циклостила един по един и ще ви тествам. След това ще можете да си хапнете нещо сладко и да се разотидете по домовете. Няма ли да бъде приятно?
Те се усмихнаха с празни усмивки и нищо не казаха.
— Робърт, ще ме последваш ли пръв?
Робърт се изправи и се усмихна с неговата си предизвикателна усмивка. Той сбръчка открито носа си пред нея.
— Да, госпожице Сидли.
Госпожица Сидли извади чантата си и те се спуснаха по празния, ехтящ коридор заедно, покрай ред класни стаи, зад затворените врати на които се разнасяха приглушени ученически гласове. Циклостилната стая бе в далечния край на коридора, след тоалетните. Преди две години я бяха направили звуконепроницаема, голямата машина бе много стара и много шумна.
Госпожица Сидли затвори вратата зад тях и изключи циклостила.
— Никой няма да те чуе — каза тя спокойно. Извади пистолета от чантата си. — Нито тебе, нито това.
Робърт се усмихна невинно.
— Ние сме много. Много повече, отколкото тук. — Той сложи малката си стисната ръка върху поставката за хартия на циклостила. — Искате ли да видите как ще се променя отново?
Преди тя да каже нещо, лицето на Робърт започна да хвърля гротескни отблясъци и тя го застреля. Веднъж. В главата. Той се строполи върху покритите с хартия етажерки и бавно се свлече на пода, малко мъртво момче с широка черна дупка над дясното око.
Изглеждаше много трогателен.
Госпожица Сидли се изправи задъхана над него. Страните и бяха пребледнели.
Сгушената фигура не се помръдна.
Тялото бе човешко.
То беше на Робърт.
Не!
Всичко това е било само в съзнанието, Емили. Всичко това е само в съзнанието ти.
Не! Не! Не, не, не!
Тя се върна обратно в класната стая и започна да ги води вдно след друго в стаята с циклостила. Уби дванадесет от тях и щеше да убие всичките, ако госпожа Кросън не бе дошла, за да вземе пакет хартия за съчиненията.