Очите на госпожа Кросън се разтвориха широко и една ръка се повдигна и затвори устата и. Тя започна да пищи и продължи да пищи, докато госпожица Сидли я докосна и сложи ръка върху рамото и.
— Трябваше да се направи, Маргарет — каза тя на ужасената госпожа Кросън. — Ужасно е, но няма как. Всичките те са чудовища.
Госпожа Кросън изгледа облечените в ярки дрешки малки телца, разхвърляни из циклостилната стая и продължи да пищи. Момиченцето, чиято ръка госпожица Сидли държеше, започна да плаче равномерно и монотонно:
— Уаааа… уаааа… уаааа…
— Промени се — каза госпожица Сидли. — Направи го за госпожа Кросън. Покажи и, че трябваше да го направя.
Момиченцето продължаваше да плаче, очевидно не разбираше какво искат от нея.
— По дяволите, промени се! — изпищя госпожица Сидли. — Мръсна уличница, мръсна пълзяща, гнусна неестествена кучка! Промени се! Господ да те убие, промени се! — тя повдигна пистолета. Малкото момиче се сви от страх и тогава госпожа Кросън се хвърли като котка и госпожица Сидли падна по гръб.
Не последва процес.
Вестниците настояваха за процес, опечалените родители отправяха истерични клетви срещу госпожица Сидли и градът остана изпаднал в дълбок шок, но най-накрая хладният разум надделя и нямаше процес. Щатската законодателна власт призова към по-строги изпити за учители, училището затвори за едноседмичен траур и госпожица Сидли тихо бе преместена в Джунипър Хил в Огъста. Тя бе подложена на задълбочен анализ, бяха и дадени най-съвременните хапчета и бе подложена на ежедневни терапевтични сеанси. Година по-късно, при строго контролирани условия, госпожица Сидли бе поставена при експериментална ситуация за терапия чрез срещи.
Бъди Дженкинс беше името му, психиатрията бе играта му.
Седеше зад прозрачното от неговата страна стъкло на огледалото и наблюдаваше стаята, която бяха обзавели като детска. На далечната стена, кравата прескачаше луната, а мишката въртеше стрелките на часовника. Госпожица Сидли седеше в инвалидната си количка, с книга с приказки в ръце, заобиколена от доверчиви, усмихващи се, бавноразвиващи се деца с потекли лиги. Те и се усмихваха и лигите им се стичаха и я докосваха с малките си влажни пръсти, докато санитарите от съседния прозорец наблюдаваха за първия знак на агресивно движение.
За известно време Бъди мислеше, че отговаря добре на терапията. Тя четеше на висок глас, разроши косата на едно момиченце, успокои едно момченце, което се спъна върху някаква играчка. Тогава тя сякаш видя нещо, което я обезпокои, сбърчи вежди и откъсна поглед от децата.
— Моля, изведете ме оттук — каза госпожица Сидли, меко и беззвучно, без да се обръща към никой в частност.
И те я отведоха. Бъди Дженкинс наблюдаваше как децата я следят с широко разтворени и празни очи, но в тях имаше някаква неподозирана дълбочина. Едното се усмихна, а другото пъхна пръстите си в устата си лукаво. Двете момиченца се прегърнаха и се захилиха.
В същата тази нощ госпожица Сидли преряза гърлото си с парче от разбито огледало и след това Бъди Дженкинс започна да наблюдава децата непрекъснато. Най-накрая той едва успяваше да отклони погледа си от тях.