Днес леля Александра и нейният мисионерски кръжок се бореха със злото из цялата къща. От кухнята чух как във всекидневната мисис Грейс Мериуедър докладваше за ужасния живот на племето мруни — поне на мен така ми се чу. Когато им идвало времето на жените (какво ли значеше това?), те ги затваряли в колиби: нямали никакво семейно чувство — знаех, че това ще огорчи леля, — подлагали децата на нечувани изпитания, когато навършвали тринадесет години; били пълни с краста и глисти, дъвчели кората на някакво дърво, плюели я в общ казан и после се напивали от получената течност.
Веднага след това дамите прекъснаха разискванията, за да се подкрепят.
Не знаех дали да вляза в трапезарията или да остана навън. Леля Александра ми беше казала да отида при тях, когато поднасят чая; нямаше нужда да присъствувам на деловата част, защото щяла съм да се отегча — така ми каза тя. Бях облечена в неделната си розова рокля, имах обуща на краката си, носех фуста; мислех си, че ако разлея нещо, Калпурния ще трябва отново да пере роклята ми за утре. За нея днешният ден беше претрупан с работа. Реших да остана навън.
— Мога ли да ти помогна, Калп? — попитах аз в желанието си да бъда полезна.
Калпурния бутна вратата навътре.
— Стой в ъгълчето и кротувай като мишка — каза тя, — а като се върна ще ми помогнеш да наредим подносите.
Когато отвори вратата, лекото бръмчене на дамските гласове се засили.
— О, Александра, никога не съм виждала такава шарлота… прекрасна… никога не мога да докарам моите кори така, никога!… Кой се е сетил за тортички с къпини?… Калпурния ли?… Кой би помислил такова нещо?… Всеки ще ви каже, че жената на проповедника… Не-е-е, тя е отново, а другото още не е проходило…
Замлъкнаха и аз разбрах, че всички са получили по нещо. Калпурния се върна и постави на един поднос масивната сребърна кана за кафе, която беше останала от мама.
— Тази кана е рядкост — измърмори тя. — Сега не правят такива.
— Мога ли аз да я внеса?
— Само ще внимаваш да не я изпуснеш! Постави я на края на масата до мис Александра. Там, до чашите и другите работи. Тя ще налее кафето.
Опитах се да бутна вратата със задника си, както правеше Калпурния, но тя не мръдна. Калпурния се захили и я отвори.
— Внимавай, защото е тежка. Не гледай в нея и няма да я разлееш.
Пътешествието ми завърши благополучно. Леля Александра се засмя ослепително.
— Остани при нас, Джин-Луиза — каза тя. Това влизаше в нейния план да ме учи да бъда дама.
Беше прието в кръжока всяка домакиня да кани и съседките си на чаша чай, независимо дали бяха баптистки или презвитерианки, и с това се обясняваше присъствието на мисис Рейшъл (съвсем трезва), мисис Моди и мис Стефани Крауфорд. Почувствувах се доста неуверена, седнах до мисис Моди и си помислих защо дамите слагат шапки, за да пресекат улицата. Много дами на едно място винаги ме изпълваха с неясен страх и у мен се проявяваше силно желание да избягам, но според леля Александра, това чувство произтичало от моята разглезеност.
Дамите изглеждаха съвсем свежи в своите басмени пастелни рокли; повечето бяха силно напудрени, но не и начервени; единственото червило за устни, което видях, беше „Танджи“ в естествен цвят. По ноктите им блестеше лак „Кътекс“, също така с естествен цвят, но някои от по-младите дами носеха розов лак. Всички миришеха възхитително. Аз седях кротко, след като успях да намеря място за ръцете си — сграбчих здраво облегалките на креслото и чаках някой да ме заговори.
Златните зъби на мисис Моди светнаха.
— Много си се издокарала днес, мис Джин-Луиза — каза тя. — Къде са ти гащите?
— Под роклята.
Съвсем не исках да се шегувам, но дамите се засмяха. Разбрах грешката си и се изчервих, но мисис Моди ме погледна сериозно. Тя никога не се смееше на думите ми, освен когато исках да се шегувам.
Изведнъж настъпи тишина и мис Стефани Крауфорд ме попита от другия край на стаята:
— Каква ще станеш, като пораснеш, Джин-Луиза, адвокатка ли?
— Не, не съм мислила по този въпрос — отвърнах аз и бях благодарна на мис Стефани, че така мило промени темата на разговора. Набързо се заех да си избери професия. Медицинска сестра? Летец — ами…
— Говори, не се смущавай, мислех, че искаш да станеш адвокатка, нали вече ходиш в съда?
Дамите отново се засмяха.
— Виж каква е тази Стефани! — каза една.