Ако бях слушала внимателно, щях да прибавя нещо ново към определението на Джем за добрия произход, но сега цялата треперех и не можех да спра. Бях видяла затворническия лагер Енфилд и Атикус ми беше показал двора, където затворниците се разхождат. На големина беше колкото футболно игрище.
— Спри да трепериш — изкомандува мисис Моди и аз спрях. — Стани, Александра, и без това доста дълго ги оставихме сами.
Леля Александра стана и оправи многобройните банели около талията си. Извади носна кърпичка от колана си и се изсекна. Пооправи косата си и попита:
— Личи ли ми нещо?
— Нищо — отвърна мисис Моди. — Съвзе ли се, Джин-Луиза?
— Да, госпожо.
— Тогава, да вървим при дамите — каза тя мрачно.
Тя отвори вратата на трапезарията и шумът от гласовете нарасна. Леля Александра вървеше пред мен и когато пристъпи през прага, вдигна високо глава.
— О, мисис Перкинс — каза тя, — позволете да ви налея още малко кафе!
— Калпурния излезе за няколко минути, Грейс — каза мисис Моди — Позволи ми да ви предложа тортички с къпини. Чу ли какво е направил преди два дни моят братовчед, този, който обича да ходи за риба?…
И те продължиха да обхождат редицата засмени жени, насядали в трапезарията, пълнеха чашите им с кафе, предлагаха им сладкиши, сякаш единствената им грижа беше причинена от това неприятно временно отсъствие на Калпурния.
Лекото бръмчене на гласовете се възстанови.
— Да, мисис Перкинс, Джеймс Граймс Еверет е светец и мъченик, той… Трябвало да се оженят и избягали… Всяка събота в козметичния салон… Веднага щом залезе слънцето, и си ляга с… Кокошки, пълна кошница с бели кокошки. Фред казва, че това било причината за всичко. Фред казва…
Леля Александра погледна от другия край на стаята и ми се усмихна. Отправи поглед към един поднос със сладкиши на масата и кимна. Аз взех внимателно подноса и забелязах, че се приближавам до мисис Мериуедър. С най-добрите си намерения я попитах дали не би си взела. В края на краищата, щом в подобни минути леля можеше да бъде истинска дама, истинска дама бих могла да бъда и аз.
25
— Не прави така, Скаут. Остави я на двора.
— Джем, да не си полудял?
— Казах, да я занесеш на двора.
Въздъхнах, взех мъничкото същество от пода, поставих го на най-долното стъпало, и се върнах в леглото си. Септември беше дошъл, но не донесе никакво захлаждане и ние все още спяхме на задната веранда. Все още прехвърчаха светулки; нощните пеперуди и насекоми, които цяло лято се блъскаха в стъклата, още не се бяха преселили там, където отиваха всяка есен.
Една мъничка гъсеница се бе промъкнала в къщата; реших, че малкото червейче е изпълзяло по стъпалата и се е промъкнало под вратата. Оставих книгата на пода до кревата си и я видях. Тези същества са дълги, колкото е широк палеца ми, и щом ги докоснеш, свиват се на сиво кълбо.
Легнах по корем, посегнах и я докоснах. Тя се сви. После предполагам, че се почувствува в безопасност и бавно се разпусна. Пропълзя няколко сантиметра със стотината си крака и аз пак я докоснах. Тя се сви пак на кълбо. Спеше ми се и реших да я смачкам. Вече протягах ръка, когато Джем заговори.
Той ме гледаше сърдито. Навярно това беше час от периода, през който той минаваше. Много ми се искаше да побърза и по-скоро да го изживее този период. Вярно, че никога не е бил жесток към животните, не досега не знаех, че съчувствието му се разпростира и над насекомите.
— Защо да не я смачкам? — попитах.
— Защото не ти прави нищо — отвърна Джем в мрака. Беше загасил нощната си лампа.
— Значи сега си в период, когато не убиваш мухи и комари — казах аз. — Обади ми, като ти мине. Само че едно ще ти кажа, няма да се оставя да ме хапят мравки.
— Я си затваряй човката! — отговори със сънен глас Джем.
Не аз, а именно Джем с всеки изминат ден заприличваше все повече на момиче. Легнах удобно по гръб и зачаках да заспи, а докато чаках, си мислех за Дил. Напусна ни на първи септември и твърдо обеща да се върне веднага щом започне ваканцията — родителите му, казваше той, вече сигурно са разбрали, че обича да прекарва ваканцията си в Мейкомб. Мисис Рейшъл ни взе с тях в таксито до гара Мейкомб и Дил ни маха от прозореца на влака, докато се изгуби от поглед. Но не можеше да излезе от сърцата ни: липсваше ми. Последните два дни от престоя му Джем го научи да плува…
Научил го да плува. Спомних си какво ми разказа Дил и се разбудих напълно.
Баркъровият вир се намира в края на един черен път, който се отклонява от централното шосе за Меридиан на около една миля от града. По шосето е лесно да помолиш някоя кола с памук или някой шофьор да те закара до разклона, а оттам до вира може леко да се отиде и пеша, но да се връщаш пеша по целия път, когато мръкне и няма толкова движение, не е приятно, затова плувците гледат да не закъсняват.