Като чуех името Юел, ми прилошаваше. Мейкомб веднага бе узнал мнението на мистър Юел за смъртта на Том и по най-съвършен клюкарски канал — мис Стефани Крауфорд — това мнение, стигна и до нас. Мис Стефани разправила на леля Александра, в присъствието на Джем, (о, глупости, достатъчно голям е, за да чуе) какво бил казал мистър Юел. Единият бил оправен, казал той, оставали още двама. Джем ми каза да не се плаша, защото Юел се ежи само на думи. Каза ми също, че ако спомена макар и думица на Атикус, ако по някакъв начин му дам да разбере това, което зная, Джем лично никога няма вече да ми проговори.
26
Започнахме училищните занятия и всеки ден минавахме край къщата на Редли. Джем беше в седми клас и ходеше в друго училище, оттатък сградата на първоначалното училище; аз бях в трети клас и часовете ни не съвпадаха, само ходехме сутрин заедно и се виждахме чак на обед. Джем започна да тренира футбол, но беше още много слаб и млад, затова се ограничаваше да носи кофите с вода за отбора. Правеше го с ентусиазъм; почти всеки ден се връщаше по тъмно.
Домът на Редли стоеше все така мрачен и неприветлив под огромните дъбове, но аз вече не се боях от него. В хубавите дни мистър Натан Редли продължаваше да ходи до града и да се връща; знаехме, че Бу е вътре по простата причина, че никой не бе видял да го изнасят. Понякога, когато минавах край стария дом, чувствувах угризения на съвестта, че съм правила неща, които сигурно са били истинско мъчение за Артър Редли. — На кой затворник би било приятно през капаците да надничат деца, да му подхвърлят писма с въдица и нощно време да се скитат сред неговите зелки?
И въпреки това аз помнех. Две монети с глави на индианци, дъвка, фигурки от сапун, ръждясал метал, строшен часовник с верижка. Джем сигурно ги беше прибрал някъде. Един следобед спрях и погледнах към дървото; то беше наедряло и дървесината набъбваше около циментовата замазка. Самата замазка беше пожълтяла.
На два пъти почти го бяхме видели, а не всеки можеше да се похвали с подобно нещо.
Но колкото пъти минавах оттам, аз все се надявах, че ще го видя. Може би някой ден щяхме да го зърнем. Представях си как ще стане; аз минавам край тях, а той седи в люлеещия се стол.
— Здрасти, мистър Артър — ще кажа аз, сякаш цял живот съм го поздравявала така.
— Добър вечер, Джин-Луиза — ще ми отговори той, сякаш така е отговарял всяка вечер, — чудесно време за малко почивка, нали?
— Да, сър, много хубаво време — ще отговоря аз и ще си продължа.
Това бяха само мечти. Никога нямаше да го видим. Може би, когато няма луна, той излиза и надзърта в прозорците на мис Стефани Крауфорд. Аз лично бих предпочела да гледам в други прозорци, но това си е негова работа. В нас той никога нямаше да погледне.
— Да не започваш пак със старата история? — попита Атикус една вечер, когато изразих желанието си поне веднъж да видя Бу Редли преди да умра. — Ако имаш подобни намерения, още сега ще ти кажа: престани. Много съм стар, за да ви пъдя от двора на Редли. Освен това е опасно. Могат да ви застрелят. Знаеш, че мистър Натан стреля по всяка сянка, която види, дори и по сенки, които оставят следи от боси крака детски размер. Има щастие, че тогава остана жива.
Веднага прехапах език. В същото време се чудех на Атикус. За първи път ми казваше, че е знаел много повече по този въпрос, отколкото предполагахме. А това беше преди години. Не, миналото лято едва — не, лятото преди миналото лято, когато… времето нещо ме объркваше. Трябваше да не забравя да питам за това и Джем.
Толкова неща се бяха случили с нас, че Бу Редли вече не ни плашеше. Атикус каза, че не вижда как би могло да стане другояче, че нещата винаги се уталожват и че след като мине време, хората ще забравят как някога са се интересували от съществуването на Том Робинсън.
Може би Атикус имаше право, но събитията от последното лято висяха над нас като цигарен дим в затворена стая. Възрастните жители на Мейкомб никога не говореха за делото с мен и Джем; но изглежда те разискваха по този въпрос с децата си и сигурно им казваха, че ние не сме виновни, задето Атикус ни е баща, затова децата им да се държат прилично с нас, въпреки всичко. Децата сами никога не биха се сетили да се държат така: ако нашите съученици бяха оставени сами на себе си, ние с Джем щяхме със задоволство да изкараме няколко кратки юмручни схватки и въпросът щеше да се приключи. А при това положение бяхме принудени да държим високо глави и той да бъде достоен джентълмен, а пък аз — достойна дама. В известен смисъл сегашното ни положение приличаше на времето, когато ни мъчеше мисис Хенри Лафайет Дюбоуз, само че без нейните крясъци. Но имаше нещо чудно, което никога не можех да разбера: въпреки недостатъците на Атикус като родител, същата година хората, както винаги, отново го избраха с пълно единодушие за техен представител в законодателното събрание. Стигнах до заключението, че хората са много странни, отдръпнах се от тяхната среда и никога не мислех за тях освен по принуда.