Второто събитие се случи със съдията Тейлър. В неделя вечер съдията. Тейлър не ходеше на черква; мисис Тейлър ходеше. В неделя вечер съдията Тейлър се наслаждаваше на самотата си в голямата си къща и по времето за черква се затваряше в библиотеката си да чете произведенията на Боб Тейлър (който не му беше роднина, макар че съдията би бил горд да го има за роднина). Една неделна вечер съдията Тейлър се опивал от цветистия стил и интересните метафори, когато някакво дразнещо драскане отвлякло вниманието му от книгата.
— Шт! — изшъткал той на Ан Тейлър, неговото дебело куче, което не принадлежеше към никаква порода.
Но после разбрал, че говори на празната стая; драскането идвало от задната страна на къщата. Съдията Тейлър зашляпал към черния вход, за да пусне Ан навън, и видял, че вратата на верандата била отворена. Забелязал една сянка до ъгъла на къщата и не видял нищо повече. Като се върнала в къщи от църква, мисис Тейлър намерила съпруга си в креслото, унесен в произведенията на Боб Тейлър и с ловджийска пушка на коленете.
Третото събитие се случи с Хелен Робинсън, вдовицата на Том. Ако мистър Юел беше забравен, както Том Робинсън, то и Том Робинсън беше забравен, както на времето бяха забравили Бу Редли. Но мистър Линк Диз, у когото Том беше работил, не го забрави. Мистър Линк Диз взе на работа Хелен. Той в същност нямал нужда от нея, но казваше, че му е много тежко от лошия развой на нещата. Никога не можах да науча кой се грижи за децата на Хелен, докато тя е на работа. Калпурния казваше, че на Хелен й било много тежко — трябвало да заобикаля цяла миля, за да избегне Юеловци, които, според нейните думи, започнали да хвърлят по нея каквото им попадне. След известно време мистър Линк Диз забелязал, че Хелен всяка сутрин идва от обратната посока и успял да изкопчи от нея причината.
— Не правете нищо, мистър Линк, моля ви се, сър — замолила го тя.
— Дяволите да ги вземат! — отвърнал мистър Линк.
Казал й, преди да си тръгне следобеда, да мине покрай магазина му. Тя минала и мистър Линк затворил магазина, нахлупил решително шапката си и тръгнал да изпрати Хелен за дома. Той я превел по късия път край Юеловци. На връщане мистър Линк спрял до килнатата им порта.
— Юел — повикал го той, — ей, Юел!
Прозорците, обикновено отрупани с деца, били празни.
— Зная, че всичките сте вътре и сте налягали по пода! Чуй ме добре, Юел: ако още веднъж чуя Хелен да се оплаква, че не може да мине по този път, веднага ще те тикна в затвора!
Мистър Линк се изплюл на земята и се прибрал.
На следващия ден Хелен отишла на работа по пътя. Никой не хвърлил нищо по нея, но след като поотминала къщата на Юеловци, тя се обърнала и видяла мистър Юел да върви след нея. Продължила пътя си, а мистър Юел вървял на същото разстояние след нея, докато стигнала къщата на мистър Линк Диз. По целия път до къщата, казала Хелен, отзад някой тихо приказвал мръсотии. Тя се изплашила много и телефонирала в магазина на мистър Линк, който не беше далеч от къщата му. Мистър Линк излязъл от магазина си и видял мистър Юел да се обляга на оградата му.
— Не ме гледай, като че съм прахът под подметките ти, Линк Диз — казал мистър Юел. — Не съм налетял на твоята…
— Най-напред, Юел, ще махнеш мръсното си тяло от моята ограда. Какво си се облегнал на нея, нямам излишни пари да я боядисвам наново! И второ, няма да закачаш готвачката ми, защото ще те обвиня, че си я нападнал и ще накарам да те затворят…
— Не съм я пипнал, Линк Диз, не искам да се разправям с негърки!
— Няма нужда да я пипаш, стига й да я уплашиш, и ако това не е достатъчно да те затворят за известно време, ще те обвиня, че си оскърбил жена на публично място, така че, махай се от очите ми! И ако мислиш, че се шегувам, закачи я пак!