В една дупка от чеп, на височина колкото мен, ми намигаше парче станиол и отразяваше следобедното слънце. Застанах на пръсти, още веднъж се огледах бързо, посегнах към дупката и извадих две дъвки без горната им обвивка.
В първия миг поисках да ги напъхам, колкото мога по-бързо в устата си, но си спомних къде съм. Изтичах в къщи и на предната веранда разгледах своята плячка. Дъвката изглеждаше прясна. Помирисах я и реших, че миризмата й е добра. Близнах я и почаках известно време. Останах жива и я напъхах в устата си: беше „двойно ментова“.
Джем се върна в къщи и ме попита откъде имам толкова дъвка. Казах му, че съм я намерила.
— Не яж неща, които си намерила, Скаут.
— Дъвката не беше на земята, а на едно дърво. Джем изръмжа.
— Наистина, на дърво беше — казах аз. — Стърчеше ей на онзи дъб, откъм училището.
— Веднага я изплюй!
Аз я изплюх. И без това вкусът й беше вече изчезнал.
— Цял следобед я дъвча и още не съм умряла. Дори не ми стана лошо.
Джем тропна с крак.
— Не знаеш ли, че не трябва и да се допираш до тези дървета? Ако се допреш до тях, ще умреш!
— Ти веднъж се допря до къщата!
— Това беше друго нещо! Върви да си изплакнеш устата… веднага, чуваш ли?
— Не искам, ще ми се махне вкусът от устата.
— Ако не си изплакнеш устата, ще те обадя на Калпурния!
Предпочетох да послушам Джем, отколкото да си имам неприятности с Калпурния. Откак тръгнах на училище, по неизвестни причини в отношенията ми с Калпурния настъпиха големи промени: Калпурния вече не ме тиранизираше, не ме закачаше и не се бъркаше в моите работи, само мърмореше неодобрително. От своя страна, аз полагах големи усилия да не я дразня.
Наближаваше лятото; ние с Джем го очаквахме с нетърпение. Лятото беше любимият ни сезон: тогава спяхме на задната закрита веранда върху походни кревати или се опитвахме да спим в къщичката на дървото; през лятото имаше най-хубавите неща за ядене; то разкриваше хиляди ярки цветове сред обгорения пейзаж; но преди всичко лятото означаваше Дил.
Последния учебен ден нашите наставници ни пуснаха по-рано и ние с Джем тръгнахме заедно към къщи.
— Дил сигурно ще пристигне утре — казах аз.
— Не, вероятно в други ден — отвърна Джем. — В Мисисипи свършват училище един ден по-късно.
Когато наближихме вирджинските дъбове в двора на Редли, аз вдигнах ръка и за стотен път посочих с пръст дупката, където бях намерила дъвката. Мъчех се да убедя Джем, че там съм я намерила, и открих, че соча към ново парче станиол.
— Виждам, Скаут! Виждам…
Джем се огледа, посегна нагоре и внимателно пъхна в джоба си едно малко, лъскаво пакетче. Изтичахме до къщи и на верандата разгледахме кутийката, облепена с парченца станиол. В подобни кутийки слагат венчални пръстени — с червено кадифе отвътре и мъничка закопчалка. Джем я отвори. Вътре, една върху друга, лежаха две почистени и лъснати монети от по едно пени. Джем ги разгледа обстойно.
— Индийска глава — каза той. — От хиляда деветстотин и шеста, Скаут, а тази е от хиляда и деветстотната. Истински старинни монети!
— Хиляда и деветстотната! — възкликнах аз. — Слушай…
— Млъкни за малко, остави ме да помисля.
— Джем, как мислиш, да не би това да е скривалище на някого?
— Не, освен нас почти никой не минава оттам. Освен, ако е някой възрастен!…
— Възрастните нямат скривалища. Как мислиш, да си ги задържим ли, а, Джим?
— Не знам какво да правим, Скаут. И на кого можем да ги върнем? Знам със сигурност, че никой не минава оттам… Сесил минава по задната улица и пресича целия град, за да се прибере у тях.
Сесил Джейкъбс, който живееше в края на нашата улица до пощата, изминаваше всеки учебен ден по цяла миля, за да избегне къщата на Редли и на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Мисис Дюбоуз живееше нагоре по улицата през две къщи от нашата; и всички съседи бяха съгласни, че мисис Дюбоуз е най-отвратителната старица, която светът познава. Джем никога не би минал покрай нейната къща без Атикус.
— Какво мислиш, че трябва да направим, а, Джем? Намереното остава у този, който го намери, освен ако не се разбере чия собственост е. Да си откъснем някоя камелия, да изцъркаме през горещ летен ден малко топло мляко от кравата на мис Моди Аткинсън, да докопаме чепка грозде от чуждо лозе — всичко това не противоречеше на нашето морално възпитание, но парите бяха нещо друго.
— Знаеш ли какво? — каза Джем. — Ще ги задържим, докато почнем училище, и тогава ще питаме децата дали не са на някого. Може да са от някое извънградско дете — представи си, че някой днес е бързал да се махне от училището и ги е забравил. Тези пари са на някого, сигурен съм в това. Виж как са излъскани! Някой си ги е пазил.