Гумата попадна върху чакъла, свърна през улицата, удари се силно в нещо и ме изхвърли като тапа на земята. Виеше ми се свят и ми се повдигаше; лежах върху цимента, разклатих глава, докато я избистря, плеснах се по ушите, за да престане бръмченето, и чух гласа на Джем:
— Скаут, бягай оттам, ела!
Вдигнах глава и видях точно пред себе си стъпалата на Редлиевата къща. Замръзнах.
— Идвай, Скаут, недей лежа там! — изкрещя Джем. — Не можеш ли да станеш?
Изправих се, но краката ми се подгъваха и треперех.
— Вземи гумата! — изрева Джем. — Донеси я! Оглупя ли?
Щом добих способност да се движа, аз изтичах при тях, колкото можех по-бързо коленете ми се подгъваха.
— Защо не я донесе? — изкрещя Джем.
— Върви ти да я донесеш! — изпищях аз. Джем млъкна.
— Хайде върви, близо до вратата е. Нали веднъж се допря до къщата, не помниш ли?
Джем ме изгледа разярен, но не можеше да се откаже, хукна по тротоара, вмъкна се през портата в двора и грабна гумата.
— Виждаш ли? — тържествено и презрително ме погледна той. — Голяма работа! Ама наистина, Скаут, някой път се държиш като истинско момиче! На човек просто му става противно.
Имаше други неща, които той не знаеше, но реших да не му отговарям.
Калпурния се показа на вратата и извика:
— Хей, време е да пиете лимонада! Хайде, махайте се по-скоро от слънцето, че живи ще се изпържите!
Да се пие сутрин лимонада беше летен обичай. Калпурния постави една кана и три чаши на верандата и отиде да си гледа работата. Аз не се огорчих много, че Джем ми е сърдит. Лимонадата щеше да му върне доброто настроение.
Джем изпи втората чаша наведнъж и се потупа по гърдите.
— Измислих на какво ще играем — съобщи той. — На нещо ново, съвсем различно.
— Какво? — попита Дил.
— На Бу Редли.
Понякога намеренията на Джем бяха съвсем прозрачни: сега нарочно беше измислил тази игра, за да ми покаже, че никак не го е страх от Редлиевци, да противопостави на моята страхливост своя безстрашен героизъм.
— На Бу Редли ли? Как? — попита Дил.
— Скаут, ти ще бъдеш мисис Редли…
— Ще видим дали ще бъда. Струва ми се…
— Какво ти става? — попита Дил. — Още ли те е бъз?
— Ами, ако през нощта, докато всички спим, той излезе?… — казах аз.
Джем подсвирна.
— Скаут, откъде пък ще разбере какво правим? После, него сигурно го няма вече. Кой знае преди колко години е умрял и са го натикали в комина!
— Джем, нека двамата с тебе играем, а Скаут да ни гледа, щом е такава бъзла?
Бях напълно сигурна, че Бу Редли е в къщата, но не можех да го докажа и реших да си мълча, защото в противен случай щяха да ме обвинят, че вярвам в горещи течения, а денем такива суеверия никак не могат да ми подействуват.
Джем разпредели ролите: аз бях мисис Редли и трябваше само да излизам и да преминавам прага. Дил беше старият мистър Редли: той се разхождаше нагоре-надолу и кашляше, когато Джем го заговаряше. Джем, естествено, беше Бу: той се завря под стъпалата и от време на време крещеше и виеше.
Лятото напредваше, а с него и нашата игра. Ние я оглаждахме и развивахме, прибавихме й диалог и сюжет, докато накрая стана малка пиеса, в която всеки ден нанасяхме някаква промяна.
Дил беше злодей над злодеите: вживяваше се във всяка отрицателна роля, която му биваше определена, и дори изглеждаше по-висок, ако това беше нужно. Аз с нежелание изпълнявах дамските роли от сценариите. Според мен, Тарзан беше много по-занимателен и през цялото лято играех с тревога, въпреки уверенията на Джем, че Бу Редли е вече умрял и че нищо не може да ми се случи, понеже денем той и Калпурния са с мене, а вечер Атикус си е в къщи.
Джем беше роден герой.
Нашата пиеса представляваше малка тъжна драма, изплетена от дочутите клюки и легенди: мисис Редли била красавица, докато се омъжила за мистър Редли и загубила всичките си пари. Тя загубила също така почти всичките си зъби, косата си и десния си показалец (това го измисли Дил). Бу го отхапал една нощ, когато не намерил никакви котки и катерички за храна. Повечето време тя стоеше във всекидневната и плачеше, а Бу насичаше на трески всички мебели в къщата.
После и тримата представяхме момчета, хванати като хулигани; за разнообразие аз играех съдията; Дил отвеждаше Джем и го натикваше под стъпалата, като го ръчкаше с дръжка от метла. Според нуждите на пиесата, Джем се появяваше отново като шериф, тълпа граждани или мис Стефани Крауфорд, която можеше да разкаже за Редлиевци повече от всеки друг в окръга Мейкомб.
Щом дойдеше ред да изиграе коронния номер на Бу, Джем се промъкваше в къщата, без да го види Калпурния, задигаше ножиците от чекмеджето на шевната машина, а после сядаше на прага и започваше да реже парчета от вестници. Дил минаваше край него, изкашляше се и Джем се преструваше, че се нахвърля с ножицата към бедрото му. От мястото, където стоях аз, всичко изглеждаше съвсем истинско.