— А не може ли направо да го изкорените? — попитах аз, след като присъствах на подобна битка с един десетсантиметров стрък.
— Да го изкореня ли, детето ми? Как да го изкореня? — Тя хвана клюмналия стрък и прекара палеца по стъблото му. Посипаха се микроскопични зрънца, — Ето, виж, един стрък живовляк може да погуби цяла градина! Есенно време тези зрънца изсъхват и вятърът ги разнася из целия окръг Мейкомб!
Изразът на лицето й бе такъв, сякаш говореше за вехтозаветните чумни епидемии.
За разлика от другите жители на окръга Мейкомб тя говореше живо и решително. Всеки от нас наричаше с пълното му име и когато се усмихваше, в устата й се показваха две малки златни коронки на горните кучешки зъби. Аз се възхитих от тях и казах, че някой ден също ще имам такива.
— Така ли? Гледай тогава — каза мисис Моди, цъкна с език и извади изкуствената си челюст — сърдечен жест, който окончателно закрепи нашата дружба.
Добротата на мисис Моди се простираше и над Джем и Дил, когато те не биваха заети с тайнствените си игри; ние бяхме облагодетелствувани от една нейна способност, за която не знаехме дотогава. Тя правеше най-хубавите кейкове в целия квартал. Откакто между нас се установи пълно доверие, всеки път, когато печеше кейк, тя правеше и три малки кейкчета и ни викаше през улицата:
— Джем Финч, Скаут Финч, Чарлз Бейкър Харис, елате!
Ние се появявахме веднага и винаги бивахме възнаградени.
Лятно време вечерите са дълги и тихи. Най-често ние двете седяхме с мисис Моди мълчаливо на нейната веранда и гледахме как залязваше слънцето и небето ставаше жълто, а после розово и как лястовичките на ята прелитаха ниско над съседните къщи и изчезваха зад покрива на училището.
— Мисис Моди — попитах аз една вечер, — мислите ли, че Бу Редли е още жив?
— Той се казва Артър и е жив — отвърна тя. Тя леко се люлееше в големия си дъбов стол. — Усещаш ли миризмата на моите мимози? Също като ангелски дъх.
— Ъхъ! А откъде знаете?
— Какво да зная, детето ми?
— Че Б… мистър Артър е жив?
— Какъв мрачен въпрос! Но и самата тема е мрачна. Знам, че е жив, Джин-Луиза, защото не съм видяла да го изнасят.
— А може да е умрял и да са то натикали в комина!…
— Откъде ти е дошло на ум такова нещо?
— Джем мисли така.
— Хм, хм! Той всеки изминат ден все повече заприличва на Джек Финч.
Мисис Моди познаваше чичо Джек Финч, брата на Атикус, още от дете. Бяха почти на една възраст и бяха отраснали заедно в „Пристанището на Финч“. Мисис Моди беше дъщеря на един техен съсед — доктор Франк Бъфорд. По професия доктор Бъфорд бе лекар, а по призвание се занимаваше с всичко, което ражда земята, и затова бе останал беден. Чичо Джек Финч задоволяваше своите земеделски страсти, като поливаше саксиите на прозорците си в Нешвил и затова бе станал богат. Всяка Коледа чичо Джек идваше при нас и винаги се провикваше през цялата улица към мисис Моди, като й предлагаше да се ожени за него. А тя му викаше:
— Малко по-силно, Джек Финч, да те чуят и до пощата, че аз не мога да те чуя!
Ние с Джем мислехме, че този начин на предложение за женитба е малко особен, но чичо Джек по начало си беше особен човек. Той казваше, че искал да ядоса мисис Моди — четиридесет години вече напразно се бил опитвал; той бил последният човек на света, за когото тя би се оженила, но винаги тя първо се заяждала с него и затова най-добрата защита била той да я нападне пръв — тогава вече ние го разбирахме.
— Артър Редли просто си седи в къщи, това е всичко — каза мисис Моди. — Ти също би си стояла в къщи, ако и на тебе не ти се излиза.
— Да, госпожо, само че на мене ми се излиза. А той защо не иска?
Мисис Моди присви очи.
— Ти знаеш много добре цялата история.
— Никога не съм чувала защо не иска да излиза. Никой не ми е казвал.
Мисис Моди нагласи изкуствената си челюст.
— Ти знаеш, че старият мистър Редли беше от ония баптисти, дето мият краката си…
— Нали и вие сте от тях?
— Аз не съм толкова убедена, детето ми, аз съм обикновена баптистка.
— Но нали всички баптисти вярват в измиването на краката?
— Да, вярват. Само че у дома, във ваната.
— Но ние не можем да се причестяваме заедно с вас…
Мисис Моди явно реши, че е по-лесно да ми обясни основите на баптизма, отколкото разликите в причастието, и каза:
— Баптистите, които си мият краката, вярват, че всяко удоволствие е грях. Знаеш ли, оная събота едни от тях дойдоха от гората, минаха оттук и ми казаха, че аз и цветята ми ще идем в ада?
— Ама и цветята ли?
— Ами да! И те щели да горят заедно с мене във вечния огън. Тези хора мислят, че прекарвам твърде много време под божието небе и твърде малко стоя в къщи да чета библията.