— Но Джем…
— Слушай, ти вече знаеш тайната и не можеш да се откажеш, бъзливке!
— Добре де, само че аз не искам да стоя на пост. Джем, ако някой…
— О, да, ти ще стоиш на пост, ще пазиш задната страна на къщата, а Дил ще наблюдава отпред и улицата; ако се зададе някой, ще звъни със звънеца. Ясно ли е?
— Добре. А какво ще му пишете?
— Ще го помолим най-учтиво да излезе и да ни разправи какво прави вътре. Ще му пишем, че няма да му направим нищо лошо и че ще му купим сладолед — каза Дил.
— Вие сте полудели, той ще ви убие!
— Идеята е моя — каза Дил. — Чини ми се, че ако излезе и поседи с нас, ще се почувствува по-добре.
— Ти пък откъде знаеш, че не се чувствува добре?
— А ти как би се чувствувала, ако стоиш затворена сто години и се храниш само с котки? Обзалагам се, че има брада ей до тука…
— Като баща ти ли?
— Баща ми няма брада… — Дил млъкна, сякаш се мъчеше да си припомни нещо.
— Аха, хвана ли се! — казах аз. — Нали по-рано разправяше, че баща ти имал черна брада…
— Щом искаш да знаеш, той миналото лято си обръсна брадата! Да, и мога да ти го докажа, имам от него писмо и ми изпрати два долара!
— Карай, карай, сигурно ти е изпратил и полицейска униформа! Само че насън, нали? Карай, разправяй ни ги!…
Бил Харис можеше да измисля най-опашатите лъжи, които съм чувала. Между другото, той седемнадесет пъти беше летял на пощенски самолет, беше ходил в Нова Скотия, беше виждал жив слон, и сам бригадният генерал Джо Уилър бе негов дядо и му бе оставил сабята си.
— Затваряйте си човките! — каза Джем. Той полази под къщата и измъкна един жълт бамбуков прът. — Мисля, че е достатъчно дълъг, за да стигне до прозореца от тротоара, а?
— Ако един човек е толкова храбър, че може да се допре до къщата, на него никак не му трябва въдица — казах аз. — Защо направо не почукаш на входната врата?
— Това е друга работа… — отвърна Джем. — Колко пъти трябва да ти обяснявам?
Дил извади парче хартия от джоба си и го подаде на Джем. Ние тримата тръгнахме предпазливо към старата къща. Дил остана до ъгловия стълб пред къщата, а ние с Джем се промъкнахме по тротоара отстрани. Минах край Джем и застанах на другия ъгъл, откъдето можех да виждам зад завоя.
— Всичко е наред — казах аз. — Никой няма.
Джем погледна към Дил и той му кимна.
Джем привърза писмото за края на пръта, промъкна го над двора и го насочи към прозореца, който си беше избрал. Прътът беше по-къс с няколко инча и Джем се надвеси, колкото можеше. Дълго го гледах как тика пръта. Напуснах поста си и отидох при него.
— Не мога да откача писмото от пръта — измърмори той, — А и да го откача, не мога да го закрепя на прозореца. Върви на улицата, Скаут.
Аз се върнах на поста си и се загледах зад ъгъла в пустинната улица. От време на време поглеждах към Джем, който търпеливо се опитваше да остави писмото на перваза под прозореца. То падаше на земята и той го намушкваше с пръта; накрая помислих, че дори и да го получи, Бу Редли не ще може да го прочете. Гледах към улицата, когато зазвъня звънецът.
Извърнах се наежена и чаках срещу мене да се изправи Бу Редли с окървавена уста; вместо това видях как Дил лудо размахва звънеца в лицето на Атикус.
Джем имаше ужасен вид и не ми даде сърце да му кажа: „Нали ти разправях, че така ще стане!“ Той тръгна бавно и тежко по тротоара и помъкна пръта след себе си.
— Престани да звъниш — каза Атикус.
Дил хвана езичето на звънеца; в последвалата тишина на мен ми се прииска отново да зазвъни. Атикус килна шапката си назад и сложи ръце на кръста.
— Джем — каза той, — какво правиш?
— Нищо, сър.
— Не говори глупости. Казвай!
— Аз… Ние се опитвахме да дадем нещо на мистър Редли.
— Какво се опитвахте да му дадете?
— Едно писмо. Само едно писмо.
— Дай да го видя.
Джем протегна парче измърсена хартия. Атикус го взе и се опита да го прочете.
— А защо искате мистър Редли да излезе?
— Мислехме, че може да му бъде приятно с нас… — каза Дил и онемя, когато Атикус го погледна.
— Сине — обърна се той към Джем, — ще ти кажа нещо и няма да го повтарям: престанете да мъчите човека. Това се отнася и за вас двамата.
Какво правел мистър Редли, било негова работа. Ако искал да излезе, щял да излезе. Ако искал да си седи в собствената къща, имал право да си седи вътре, без да любопитстват разни нахални деца; думата „нахални“ била много мека за такива като нас. Щяло ли да ни бъде приятно, ако Атикус се втурнел през нощта в стаите ни, без да чука? А всъщност ние сме постъпвали с мистър Редли по същия начин. Постъпките на мистър Редли можели да ни изглеждат особени, но за него те не били особени. Освен това не ни ли било идвало на ум, че учтивият начин да се свържем с някого бил през входната врата, а не през страничните прозорци? И накрая ние трябвало да стоим настрана от тази къща, докато не ни поканят вътре, и трябвало да спрем глупавата игра, с която ни бил видял да се занимаваме, да не се подиграваме с хората…