— Точно така мисля и аз — каза Джем. — Затова отивам да ги търся.
Прилоша ми от страх. Отново да отиде сам на онова място — спомних си какво каза мис Стефани: мистър Натан държал заредена втората цев на пушката за следващия шум, който чуе, все едно дали е куче, негър или…
Джем го знаеше не по-зле от мене. Изпаднах в отчаяние.
— Слушай, Джем, не си струва да ходиш. Ако те напердашат, ще те заболи и бързо ще ти мине. Но там ще те застрелят, Джем. Моля ти се…
Той търпеливо въздъхна.
— Откакто се помня, Атикус никога не ме е бил. Не искам сега да започва.
Интересна мисъл. На мен ми се струваше, че Атикус ни заплашва с бой поне през ден.
— Значи, нито веднъж не те е хванал в нещо лошо.
— Може и така да е… Но не искам да започва сега по друг начин, Скаут. Не трябваше тази нощ да постъпваме така, Скаут.
От този миг навярно ние с Джем започнахме за първи път да се отделяме един от друг. Понякога не го разбирах, но неразбирането ми не траеше дълго. А сега изобщо не можех да го разбера.
— Моля ти се — настоях аз, — помисли си само за минутка — сам на онова място…
— Млъквай!
— Голяма работа… Да не би Атикус толкова да ти се разсърди, че вече да не ти говори!… Не, ще го събудя, Джем, честна дума…
Джем сграбчи яката на пижамата ми и едва не ме задуши.
— Тогава ще дойда с теб.
— Няма да дойдеш, ще вдигаш шум.
Безсмислено беше да го разубеждавам. Дръпнах резето на задната врата и я държах, а той се спусна тихо по стъпалата. Трябва да беше два часът. Луната залязваше и изписаните като дантели сенки избледняваха, докато изчезнат напълно. Краищата на бялата му риза се вееха като малки, танцуващи духове, които бягат от наближаващото утро. Духаше лек ветрец и охлаждаше потта, която ме обливаше.
Стори ми се, че мина по обратния път, през Еленовата ливада, за да прекоси училищния двор до оградата — поне натам тръгна. Това щеше да му отнеме повече време, така че беше още рано да се безпокоя. Изчаках, докато стане време да се безпокоя, и се вслушах. Очаквах да чуя пушката на мистър Редли. После ми се стори, че чувам да скърца задната ограда. Така ми се искаше.
После чух Атикус да покашля. Затаих дъх. Понякога, през нощта ние отивахме до банята и го откривахме, че чете. Казваше ни, че често се събуждал нощно време, поглеждал как сме и се зачитал, докато заспи отново. Почаках да светне лампата и напрегнах очи да видя светлината в хола. Но всичко остана тъмно и аз си отдъхнах.
Нощните привидения се бяха прибрали, но при всяко подухване на вятъра, платановите плодове продължаваха да тропат по покрива, а тъмнината ставаше още по-самотна и тъжна, с далечен лай на кучета.
Ето че Джем се връщаше при мене. Бялата му риза се преметна през оградата и петното бавно нарасна. Той се изкачи по стъпалата на задната врата, заключи вратата зад себе си и седна на кревата. Повдигна панталоните си, без да каже нито дума. Легна и аз чувах как леглото му доста време потрепваше. После затихна. Не го чух вече да мърда.
7
Цяла седмица Джем беше мрачен и мълчалив. Опитах се „да вляза в неговата кожа“, както ме беше посъветвал Атикус на времето: ако бях отишла сама до градината на Редли в два часа през нощта, на другия ден сигурно щеше да бъде погребението ми. Затова оставих Джем на мира и се стараех да не му досаждам.
Започнахме училището. Във втори клас беше също така лошо, както и в първи, дори малко по-лошо — продължаваха да размахват разни картинки пред нас и не ни позволяваха да четем и пишем. По взривовете от смях, които се чуваха през стената, можеше да се съди как напредва работата на мис Каролайн в съседната стая; впрочем, редовният отбор от повтарачи пак бе останал в първи клас и помагаше да се пази ред. Единственото хубаво нещо във втори клас беше, че тази година и аз стоях в училище, колкото Джем, и към три часа двамата се връщахме заедно в къщи.
Един следобед, като пресичахме училищния двор на път за в къщи, Джем ненадейно ми каза:
— Има нещо, което не съм ти разправил.
Това беше първото му пълно изречение от няколко дена и аз го поощрих.
— Какво?
— За онази нощ…
— Нищо не си ми разправял за онази нощ — казах аз.
Джем махна с ръка, като че пропъждаше досаден комар. Мълча известно време и после рече:
— Когато се върнах за панталоните си — преди това те се бяха закачили здравата, едва се измъкнах от тях и не можах да ги освободя — та, казвам, когато се върнах… — Той пое дълбоко въздух. — Когато се върнах, бяха сгънати и сложени върху оградата… сякаш нарочно приготвени за мене.