Най-голямата ни находка се появи след четири дни; джобен часовник с верижка и алуминиево ножче; часовникът не работеше.
— Дали не е чисто злато, а, Джем?
— Не знам. Ще го покажа на Атикус.
Атикус каза, че когато часовникът е бил нов, сигурно е струвал десет долара заедно с верижката и ножчето.
— Да не си правил трампа с някого в училище? — попита той.
— О, не, сър! — Джем извади часовника на дядо си, който Атикус му даваше да носи веднъж в седмицата при условие, че Джем го пази грижливо. В дните, когато носеше часовника, Джем вървеше, сякаш беше от стъкло. — Атикус, ако нямаш нищо против, предпочитам да нося този часовник. Може би ще мога да го поправя.
След като привикна към дядовия си часовник, на Джем му омръзна да трепери над него и вече не изпитваше нуждата през пет минути да гледа колко е часът.
Той добре се справи с разглобяването и сглобяването и накрая му останаха само една пружинка и две малки частички, но часовникът не пожела да тръгне.
— Уф! — въздъхна Джем. — Няма да тръгне. Слушай, Скаут!…
— А?
— Как мислиш, да напишем ли писмо на този, който ни оставя нещата?
— Това ще бъде много мило, Джем, ще му благодарим… какво ти става?
Джем се държеше за ушите и клатеше глава.
— Не разбирам, нищо не разбирам… не зная, Скаут… — той погледна към всекидневната. — Май трябва да кажа на Атикус… не, по-добре да не му казвам.
— Да му кажа аз вместо тебе?
— Не, не трябва, Скаут. Скаут?
— Какво-о?
През цялата вечер езикът го сърбеше да ми каже нещо; от време на време лицето му светваше, той се навеждаше към мене, после променяше намерението си. И този път постъпи по същия начин.
— О, нищо.
— Ето, хайде да му напишем писмо! — Бутнах под носа му хартия и молив.
— Добре. Драги господине…
— Откъде знаеш, че е мъж? Ами ако е мисис Моди — отдавна си мисля дали не е тя.
— Е-е-е, мисис Моди не може да дъвче дъвка — Джем се ухили. — Понякога нали я знаеш колко красиво говори. Веднъж й предложих дъвка и тя ми отказа, отговори ми, че дъвката се лепяла на небцето и я карала да онемява — поясни Джем. — Това звучи много красиво, нали?
— Да, понякога тя казва много красиви неща. Вярно, тя няма и такъв часовник с верижка.
— Драги господине — продължи Джем. — Много сме ви признателни за ча… не, много сме ви признателни за всичко, което ни оставяте в дупката. Искрено предан вам Джереми Атикус Финч.
— Ако се подпишеш така, няма да знае кой си. Джем изтри името си и написа „Джем Финч“. Под него аз се подписах „Джин-Луиза Финч (Скаут)“. Джем сложи бележката в един плик.
На другата сутрин той изтича на път за училище пред мен и спря до дървото. Беше с лице към мене, когато вдигна поглед и го видях как побледня като мъртвец.
— Скаут!
Хукнах към него.
Някой беше запълнил нашата дупка с цимент.
— Не плачи, Скаут… не плачи, не се безпокой… — мърмореше ми той по целия път до училище.
Върнахме се в къщи за обед, Джем излапа храната си набързо, изтича на верандата и застана на стъпалата. Аз го последвах.
— Още не е минал — каза той.
На следващия ден Джем пак застана на пост и беше възнаграден.
— Здравейте, мистър Натан — поздрави той.
— Здравей, Джем, здравей, Скаут — отвърна мистър Редли, минавайки край нас.
— Мистър Редли! — каза Джем.
Мистър Редли се обърна.
— Мистър Редли, хм… вие ли сте сложили цимент на онова дърво?
— Да — отвърна той. — Аз го запълних.
— А защо, сър?
— Дървото е на умиране. Когато са болни дърветата, дупките им се запълват с цимент. Би трябвало да знаеш това, Джем.
Джем не каза нищо повече по този въпрос. Минахме покрай нашето дърво, той го потупа замислено по цимента и продължи да мисли. Струваше ми се, че настроението му се разваля и се държах по-настрани от него.
Същата вечер, както обикновено, посрещнахме Атикус на връщане от работа. Стигнахме до нашите стъпала и Джем каза:
— Атикус, погледни, моля ти се, онова дърво.
— Кое дърво, сине?
— В градината на Редли, ей там, в ъгъла откъм училището.
— Е, и?
— На умиране ли е това дърво?
— Не, сине, не ми изглежда така. Виж листата, съвсем зелени и сочни са, никъде няма кафяви ивици…
— Не е ли болно?
— Дървото е здраво като тебе, Джем. Защо питаш?
— Мистър Натан Редли казва, че било на умиране.
— Може и така да е. Сигурно мистър Редли познава по-добре от нас своите дървета.
Атикус ни остави на верандата. Джем се облегна на един стълб и взе да чеше рамената си в него.