— Разбира се. Не казвай „черни“, Скаут. Грозно е.
— Всички в училище казват така.
— Отсега нататък ще казват така всички без един…
— Щом не искаш да говоря по този начин, защо ме пращаш на училище?
Татко ме погледна кротко, с интерес. Независимо от нашия компромис, моята борба да не ходя на училище беше, продължила под една или друга форма още от първата ми атака: началото на септември ми донесе виене на свят, леки припадъци и слаби стомашни болки. Стигнах дотам, че намерих сина на готвачката на мис Рейшъл и му платих пет цента, за да отъркам главата си в неговата; той страдаше от страшен кел. Но не можах да се заразя.
Сега обаче ме безпокоеше друга мисъл.
— Всички ли адвокати защищават ч… негри, Атикус?
— Разбира се, Скаут.
— Тогава защо Сесил казва, че ти си защищавал черни? И каза така — все едно, че вършиш нещо нередно.
Атикус въздъхна.
— Просто защищавам един негър, нарича се Том Робинсън. Живее в малкото предградие зад градското бунище. Ходи в същата църква, където ходи Калпурния, и тя познава добре семейството му. Калп казва, че са напълно порядъчни хора. Скаут, ти не си достатъчно голяма още, за да разбереш някои неща, но из града сега се разнасят крясъци, че не трябва да се старая в защита на този човек. Делото е твърде особено — — ще мине пред съда чак на лятната сесия. Джон Тейлър беше така добър да го отложи…
— Щом не трябва да го защищаваш, защо го защищаваш?
— По много причини — каза Атикус. — Главната причина е, че ако не го защищавам, не ще мога да ходя с вдигнато чело из града, не ще мога да представлявам нашия окръг в законодателното събрание, дори не ще мога да забранявам на тебе и Джем ония неща, които не бива да правите.
— Искаш да кажеш, че ако не защищаваш този човек, ние с Джем можем и да не те слушаме?
— Нещо подобно.
— Защо?
— Защото не ще мога вече да искам от вас да ме слушате. Скаут, нашата работа е такава, че поне веднъж в живота си всеки адвокат попада на дело, което го засяга лично. Предполагам, че за мене това дело е такова. Покрай него може да чуете доста неприятни неща в училище, но ще те моля да направиш нещо заради мене, дръж високо главата си и ниско юмруците си! Каквото и да ти кажат, не им позволявай да те раздразнят. Опитай се за разнообразие да се бориш с мозъка си… той не е толкова лош, въпреки че не ще да учи!
— Атикус, ще спечелим ли делото?
— Не, пиленце.
— Тогава защо…
— Това, че са ни победили сто години, преди да започнем борбата, не значи, че не трябва да опитаме да спечелим — каза Атикус.
— Ти говориш също като братовчеда Айк Финч — казах аз.
Нашият братовчед Айк Финч беше единственият жив ветеран от Южната армия в Мейкомб. Носеше брада като на генерал Худ и се гордееше неимоверно много с нея. Поне веднъж в годината Атикус, Джем и аз му отивахме на гости и трябваше да го целувам. Беше ужасно. Ние с Джем почтително изслушвахме как Атикус и братовчедът Айк отново прекрояват цялата война.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Атикус — започваше братовчедът Айк, — компромисът в Мисури ни погуби, но ако се наложи да започнем пак отначало, то пак ще мина по същия път и пак по него ще се върна, както преди, само че този път ще ги бием… а пък в 1864 година, когато Стоунуол Джексън дойде с… прощавайте, младежи. Тогава старикът беше вече на небето, лека му пръст…
— Ела, Скаут — повика ме Атикус. Аз се покачих в неговия скут и пъхнах глава под брадичката му. Той ме прегърна леко и ме залюля. — Този път е друго — каза той. — Сега не воюваме с янките, а с приятелите си. Но запомни това: колкото и ожесточена да стане битката, те все пак си остават наши приятели и тук си остава родният ни дом.
Помнейки тези неща, аз на другия ден се изправих пред Сесил Джейкъбс в училищния двор.
— Ще си вземеш ли думите назад?
— Ще си ги взема, само че друг път! — извика той. — В къщи казват, че баща ти е срам за града и че черният трябва да бъде обесен на първото дърво.
Понечих да го халосам, спомних си какво ми беше казал Атикус, отпуснах юмруци и се отдалечих, а в ушите ми звънтеше викът: „Скаут е бъзливка“! За първи път в живота си обръщах гръб пред сбиване.
Струваше ми се някак, че ако се сбия със Сесил, ще измамя доверието на Атикус. Атикус толкова рядко искаше от нас с Джем да направим нещо заради него, че спокойно можех да понеса да ме нарекат бъзливка. Почувствувах се твърде благородна, задето си припомних навреме молбата му, и благородството ми продължи цели три седмици. След това дойде Коледа и се разрази нещастието.
Ние с Джем очаквахме Коледата със смесени чувства. Добрата страна на Коледата се състоеше в елхата и чичо Джек Финч. Всеки Бъдни вечер ние посрещахме на гарата чичо Джек и той прекарваше цяла седмица при нас.