— Според мене, петдесет години не са дълбока старост — каза рязко мисис Моди. — Още не са ме сложили в старчески стол, нали? Нито пък баща ти. Но трябва да ти кажа, че съдбата се смили над мене и изгори моя вехт мавзолей, защото все пак съм твърде стара, за да се грижа за него. Може би си права, Джин-Луиза, нашият квартал се е застоял. Ти почти никога не се виждаш с млади хора, нали?
— Виждам се, госпожо, в училище.
— Искам да кажа с млади, но порасли вече. Ти си щастлива, знаеш ли? Вие с Джем имате щастие, че баща ви не е млад. Ако беше на тридесет години, животът ви щеше да бъде съвсем различен.
— Сигурно. Атикус нищо не може да прави…
— Ти не го познаваш — каза мисис Моди. — Той е още пълен с живот.
— Какво може да прави?
— Например може така хитро да състави завещание за някого, че никой да не го обори.
— Голяма работа!
— А знаеш ли, че Атикус е най-добрият играч на шах в града? Когато бяхме деца, на „Пристанището“ той биеше всички по двата бряга на реката.
— Господи, мисис Моди, та ние с Джем винаги го побеждаваме!
— Време е да разбереш, че той нарочно ви се оставя. А знаеш ли, че свири много хубаво на окарина?
Такава скромна способност ме накара да се засрамя още повече от него.
— Е… — каза мисис Моди.
— Какво, мисис Моди?
— Нищо! Нищо… струваше ми се, че всичко това ще те накара да се гордееш с него. Не всеки може да свири на окарина. А сега, не се мотай в краката на дърводелците. Върви си у дома; аз отивам при азалиите си и не мога да те наглеждам. Ще вземе някоя дъска да те удари!…
Отидох в задния двор и намерих Джем да стреля в една консервена кутия, което ми се стори много глупаво, след като наоколо имаше толкова сойки. Върнах се в предната градина и два часа се занимавах с построяването на една сложна крепост до външната врата; крепостта се състоеше от автомобилна гума, каса от портокали, от коша за пране, столовете от верандата и едно малко национално знаме от кутийка пуканки, което ми беше дал Джем.
Атикус се върна за обед и ме завари да се прицелвам от крепостта през улицата.
— Къде се целиш?
— В задника на мисис Моди. Атикус се обърна и видя как моята голяма мишена се навежда над храстите. Той тикна шапката си назад и прекоси улицата.
— Моди — повика я той, — трябва да те предупредя. Заплашва те сериозна опасност.
Мисис Моди се изправи и погледна към мене.
— Атикус, ти си цял дявол — каза тя.
Атикус се върна и ми каза да напусна позицията си.
— И втори път да не те виждам да насочваш пушката към някого.
Искаше ми се баща ми наистина да е дявол. Разпитах Калпурния по този въпрос.
— Мистър Финч ли? Та той може да прави много неща!
— Какви например?
Калпурния се почеса по главата.
— Не зная точно — отвърна тя.
Джем настоятелно попита дали Атикус ще играе за методистите, а Атикус му отговори, че е твърде стар за тия работи и че би си счупил врата. Методистите искаха да изплатят ипотеката на тяхната черква и бяха поканили баптистите, на футболен мач. Бащите на всички деца от града щяха да играят, с изключение на Атикус. Джем каза, че не желае да отиде, но не можа да, устои и застана мрачно край игрището, заедно с Атикус и мене, за да гледа как бащата на Сесил Джейкъбс, вкарва гол за баптистите.
Една събота ние с Джем решихме да предприемем ловна експедиция и да намерим някой заек или катеричка. Бяхме отминали на около петстотин метра от къщата на Редли, когато видях, че Джем се вглежда надолу по улицата. Беше извърнал глава встрани и поглеждаше с края на окото си.
— Какво гледаш?
— Онова старо куче — отвърна той.
— Това е старият Тим Джонсън, нали?
— Да.
Тим Джонсън беше собственост на мистър Хари Джонсън, който караше автобуса за Мобил и живееше в южния край на града.
Тим беше кафяв птичар и любимец на Мейкомб.
— Какво прави?
— Не знам, Скаут. По-добре да се върнем в къщи.
— Ей, Джем, сега сме февруари!
— Все едно, отивам да кажа на Калп.
Ние хукнахме към къщи и изтичахме в кухнята.
— Калп — каза Джем, — можеш ли да дойдеш за минутка на тротоара?
— Защо, Джем? Не мога всеки път, когато ти хрумне, да излизам.
— На улицата има едно куче и нещо не е наред. Калпурния въздъхна.
— Не мога да превързвам лапите на всяко ранено куче. В банята има бинт, вземи го и сам го превържи.
Джем поклати глава.
— Кучето е болно, Калп. Нещо не му е наред.
— Какво прави, да не се опитва да си захапе опашката?
— Не, ей така прави.